Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 37

„Да“. В края на краищата, веднъж вече бе направила пълно признание пред друг докоснат от боговете мъж. Може би тези неща ставаха по-лесни с практиката.

— Грешите. Разберете, просветени. Вече съм минала по този път, до самия му горчив край. Някога бях светица.

Беше негов ред да се отдръпне — от изумление. Преглътна шумно.

— Били сте съд на боговете? — Лицето му се сгърчи ужасено. — Това обяснява… нещо. Не, не обяснява. — Той стисна в шепи косата си за миг, после явно се смили над нея и я пусна, без да й нанесе поражения. — Царина, не разбирам. Как се е стигнало до това да ви докоснат боговете? Кога е станало това чудо?

— Много отдавна. — Иста въздъхна. — Дълго време тази история беше държавна тайна. Престъпление срещу държавата. Вече май не е така. Дали след време ще се превърне в мълва, в легенда, или ще избледнее в забвение, не знам. Във всеки случай, не бива да я споделяте с никого, дори и с по-високопоставените си колеги в ордена. Или, ако сметнете, че се налага по някаква причина, първо се посъветвайте с канцлер ди Казарил. Той знае цялата истина.

— Казват, че е много мъдър човек — рече ди Кабон с широко отворени очи.

— Като никога мълвата е права. — Тя замълча, подреждайки мислите си, спомените, думите. — На колко години бяхте, когато първият придворен на царин Иас, лорд Арвол ди Лютез, беше екзекутиран за държавна измяна?

Ди Лютез. Приятелчето на Иас от детството, братът по оръжие, най-близкият му довереник през мрачните, трудни трийсет и пет години на управлението му. Могъщ, интелигентен, храбър, богат, красив, умел в светските дела… сякаш нямаха край даровете, с които боговете — или царинът — бяха отрупали великолепния лорд ди Лютез. Иста се беше омъжила за Иас на осемнайсет. По това време Иас и дясната му ръка ди Лютез наближаваха петдесетте. Ди Лютез беше уредил брака им, втори за застаряващия царин, защото вече се бяха появили опасения за единствения оцелял син и наследник на Иас, Орико.

— Ами, бил съм дете. — Поколеба се, после се изкашля да си прочисти гърлото. — Макар да съм чувал приказки за това, по-късно. Говореше се, че… — Той изведнъж млъкна.

— Говорело се е, че ди Лютез ме е съблазнил и че царинът го е убил със собствените си ръце, нали? — хладно довърши тя.

— Хм, да, милейди. Беше ли… не е било…

— Да. Не беше така.

Той си отдъхна с прикрито облекчение. Тя изкриви устни.

— Не към мен бяха насочени чувствата му, а към Иас. Ди Лютез трябваше да бъде посветен към вашия орден, според мен, а не да е свещен генерал на Сина.

Освен на незаконните деца на пътуващите артисти и на други отхвърлени от обществото нещастници орденът на Копелето беше убежище и на онези, които не бяха в състояние да се пригодят към плодоносните отношения между мъжете и жените, за които имаха грижата великите Четирима, а им е било писано да търсят собствения си пол. При това отстояние във времето, пространството и греха за нея беше почти забавно да наблюдава лицето на ди Кабон, докато той разгадава тактичното й обяснение.