Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 39

Устните й се стиснаха в отрицание.

— Войници като Ферда и Фойкс ги пращат да се бият и да умират на същата възраст, че и по-млади. Бях по-голяма, отколкото е сега Изел, а ето че тя носи на крехките си рамене товара на цял Шалион, а не само на женската половина.

— Но не е сама. Има мъдри и смели съветници, има и царевич-консорт Бергон.

— Иас имаше ди Лютез.

— А кого имахте вие, милейди?

Иста се умълча. Не можеше да си спомни. Наистина ли е била толкова сама? Поклати глава и си пое дълбоко дъх.

— Друго поколение доведе друг мъж, по-скромен и по-велик от ди Лютез, по-мъдър, по-равностоен на задачата. Проклятието беше развалено, но не от мен. Ала не и преди то да убие сина ми Теидез — да го убие проклятието, моята неспособност да го вдигна от него, когато Теидез беше дете, предателството на онези, които трябваше да го защитават и водят. Преди три години, благодарение на усилията и саможертвата на други хора, аз бях освободена от дългото робство. Чието място зае тишината във Валенда. Непоносима тишина. Аз не съм стара…

Ди Кабон размаха в знак на протест меките си ръце.

— Недейте така, милейди! Вие още сте много хубава!

Иста поклати рязко глава да пресече породения от недоразумение и неканен комплимент.

— Майка ми е била на четиридесет, когато съм се родила аз, последното й дете. Сега аз съм на четиридесет, в тази злополучна пролет на нейната смърт. Половината ми живот е зад мен, и половината от него ми беше открадната от проклятието на Фонса. Другата половина ми предстои. Трябва ли да бъде само едно дълго, бавно умиране?

— Разбира се, че не, милейди!

Тя сви рамене.

— Тази изповед я правя за втори път. Може би ако се изповядам и пред трети човек, ще се почувствам свободна.

— Боговете… боговете могат да простят много неща на едно искрено покаяло се сърце.

Усмивката й стана горчива като солена локва в пустинята.

— Боговете могат да прощават на Иста колкото си искат. Но ако Иста не прости на Иста, боговете могат да идат да се обесят.

Възклицанието му беше съвсем тихо. Но понеже беше искрено вярващ по природа, трябваше да опита още веднъж:

— Но да обърнете така гръб… ако позволите да кажа, царина… означава да предадете дарбите си!

Тя се наведе напред и сниши глас до дрезгаво ръмжене:

— Не, просветени. Не ви позволявам.

Той се дръпна назад и няколко минути не помръдна, нито каза нещо. Накрая лицето му се сгърчи отново.

— Ами поклонението ви, царина?

Тя се намуси и махна с ръка.

— Изберете маршрута според най-богатите трапези, ако предпочитате. Не ме интересува къде отиваме, стига да не е обратно към Валенда. — „Стига да не е обратно към Иста ди Шалион“.

— Все някога ще трябва да се върнете у дома.

— По-скоро бих скочила в някоя пропаст, само дето тогава бих паднала право в ръцете на боговете, които не желая да виждам повече. Този път за бягство е затворен за мен. Трябва да продължа да живея. Да живея. И да живея… — Млъкна, осъзнала, че гласът й става опасно писклив. — Светът е пепелище, а боговете ме изпълват с ужас. Кажете, просветени, къде другаде бих могла да отида?