Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 275

Веднага щом един войник отведе коня й настрани, ди Ферей скочи към нея и буквално я издърпа от ръцете на Ферда.

— Царина! Какво преживяхме само от притеснения за безопасността ви!

И не без основание, в интерес на истината.

— Е, сега съм в безопасност. — Тя потупа успокоително ръката му, която я стискаше над лакътя.

Лейди ди Хюелтар заситни към нея, под ръка със свещена Товиа.

— Иста, Иста, миличка!

Ди Баошия гледаше напрегнато след Илвин.

— Сега, когато се събрахте, май ще е най-добре и аз да ида при ди Оби. — Успя да се усмихне разсеяно на сестра си. — Да, да, такааа.

— Доведе ли своя войска, братко? — попита Иста.

— Да. Петстотин конници. Толкова успях да събера, когато онези хора ми се изсипаха на главата, размахвайки писмото ти.

— Тогава наистина трябва да отидеш при другите. Кавалерията ти току-виж получила възможност да си заработи парите, които пръскаш по нея. Шалион дължи на замък Порифорс… много, но най-вече вдигане на обсадата, при това възможно най-скоро.

— Ясно. — Той подбра Ферда и ди Ферей и тръгна с бърза крачка след другите мъже, наполовина от любопитство, наполовина, подозираше Иста, за да избяга от крякащия си антураж.

Проблемът как да им разкаже за собствените си приключения, без да я вземат за умопобъркана, можеше да бъде отложен — навярно безкрайно, — като ги помоли те да й разкажат за пътуването си. Най-обикновеният въпрос „Как дойдохте тук точно навреме?“ отприщи отговор, който се проточи чак до шатрите на ди Баошия, че и след това. Петстотинте конници, откри Иста, бяха следвани от поне стотина души — слуги, коняри и камериерки, които да се грижат за дузината дами от дворовете на Валенда и Тарион, придружили лейди ди Хюелтар в самоналожената й мисия по спасяването на Иста. Ди Ферей, който повече или по-малко отговаряше за придвижването на всички, си беше заслужил наказанието, реши Иста. Че въобще ги беше придвижил на такова разстояние за седмица, вместо за месец, си беше чудо само по себе си и уважението й към него, каквото никога не й бе липсвало, нарасна още повече.

Иста тури край на засипващите я предложения, като си поиска баня, храна и легло, в този ред. Свещена Товиа, както винаги по-практична от повечето й придворни дами, и след бърз поглед към кървавите петна по роклята й, я подкрепи безрезервно. Възрастната лечителка успя да изгони всички освен две прислужнички, собствената си помощничка и лейди ди Хюелтар от шатрата, където Иста щеше да си получи банята и лечението. Иста трябваше да признае, че е едновременно удобно и утешително да се озове в тези познати й ръце, които намазаха с мехлем раните й и ги бинтоваха опитно. Извитата игла на Товиа бе много тънка и остра и ръцете й сръчно и бързо зашиха всичко, което се нуждаеше от зашиване.

— От какво, богове, са тези синини? — попита свещена Товиа.

Иста изви врат да погледне задната част на бедрото си, където сочеше лечителката. Пет тъмновиолетови отпечатъка личаха ясно върху кожата й. Устните й се извиха нагоре, тя се изви още повече и постави собствените си пръсти между отпечатъците.