Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 276

— Богове пет, Иста — извика ужасено лейди ди Хюелтар, — кой се е осмелил да се отнесе с теб по този начин?

— Тези са от… вчера. Когато лорд Илвин ме спаси от джоконската колона на пътя. Какви прекрасни дълги пръсти има! Чудя се дали свири на някакъв музикален инструмент. Ще трябва да го попитам.

— Лорд Илвин да не е онзи странен висок мъж, който яздеше с теб? — подозрително попита лейди ди Хюелтар. — Трябва да отбележа, че не ми хареса фамилиарният начин, по който ти целуна ръката.

— Така ли? Е, беше притиснат от времето. Ще го накарам да се упражнява, по-късно, докато техниката му не се подобри.

Лейди ди Хюелтар, изглежда, се засегна, но поне свещена Товиа изпръхтя под нос.

Сложиха Иста да легне в една палатка, охранявана от дами, но скоро тя стана и погледна навън, въпреки че беше по нощница. Тропотът на стотици конски копита се отдалечаваше от лагера. Беше вече следобед — през този дълъг летен ден кавалерията на Оби щеше да се спусне над Порифорс няколко часа преди мръкване. Добре бяха избрали момента, помисли си Иста. Максимално объркване, безредие и смут несъмнено бяха обхванали джоконската войска заради невероятните събития по обед и шансовете да излъчат компетентно командване — особено след превърналото се в навик неразсъждаващо покорство, наложено от Джоен, — бяха минимални.

Понеже я обичаха, Иста се остави да я примамят обратно в леглото. Макар че онази Иста, която си мислеха, че обичат, беше въображаема, подозираше тя, жена, която съществуваше само в техните умове, отчасти като икона, отчасти като навик.

Тези мисли не я потиснаха прекомерно, защото сега познаваше един, който обичаше истинската Иста. Заспа с мисли за него.

Спорещи женски гласове я изтръгнаха от лапите на грозни сънища, които май не бяха само нейни.

— Лейди Иста иска да си поспи след всичките изпитания, които е трябвало да понесе — решително редеше лейди ди Хюелтар. — Няма да позволя да я тревожат.

— Не — възрази Лис. — Царината би искала да чуе какво става в Порифорс. Тръгнахме преди зазоряване, за да й донесем вестите колкото се може по-скоро.

Иста се надигна в постелята и извика:

— Лис! Влизай! — Изглежда, беше проспала цялата кратка лятна нощ. Стигаше й.

— Видя ли сега какво направи! — възмутено викна лейди ди Хюелтар.

— Какво? — Объркването на Лис беше съвсем искрено. Тя нямаше годините опит, през които Иста се бе научила да разшифрова неясните реплики на главната си придворна дама, сега началничка на самата Лис. Казаното на практика означаваше „Не исках да пътувам повече днес, а сега ще ми се наложи, проклета да си, момиче!“

Иста установи, че колкото и да й се иска, няма да може да скочи от леглото. Успя да се изправи с мъка на крака, преди платнището на палатката да се вдигне и да пропусне равномерна златна светлина и ухилената до уши Лис. Иста я прегърна и девойката я стисна на свой ред в прегръдките си. Широката й усмивка и самото й присъствие тук бяха показателни за съдържанието на доклада й. „Порифорс е свободен. Смъртта не е застигнала нито един от близките ми хора там“. Останалото можеше да научи по реда му, или пък без никакъв ред, както дойдеше.