Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 273

— Кажи-речи нищо не направих — въздъхна той.

— Беше свидетел. А това значи страшно много за мен. Да не забравяме и целувката. Тя не ми се стори толкова дребно нещо.

Той се изчерви.

— Приеми извиненията ми, царина. Бях отчаян. Помислих си, че така може да те върна от мъртвите, както направи ти с мен по-рано.

— Илвин?

— Да, царина?

— Ти наистина ме върна.

— О. — Той язди мълчаливо известно време. Само че една странна усмивка се настани на лицето му и там си остана.

Накрая вдигна поглед и се изправи на стремената, мобилизирал някакъв невъобразим запас от енергия.

— Ха — прошепна той. Иста проследи погледа му. Отне й миг, преди да различи почти прозрачния дим от ниски огньове в лагера, прикрит в дерето под тях. Огньовете не бяха малко. Тримата поеха по хребета, който извиваше леко, и зад завоя пред погледа им се разкри друга част от лагера. Стотици мъже и коне, повече от стотици — не можеше да прецени числеността им, нищо че бяха наполовина скрити.

— Оби — възкликна доволно Илвин. — Доста бързо се е придвижил. Макар че благодаря на боговете, задето не пристигна по-рано.

— Добре — отдъхна си и Иста. — Задачата ми е изпълнена.

— Така е и ние всички искрено ти благодарим за стореното, без което досега да ни е застигнала отвратителна и противоестествена смърт. Аз, от друга страна, все още трябва да прогоня хиляда и петстотин обикновени джоконци от земята на Порифорс. Не знам дали Оби е планирал да изчака зората, но ако ударим по-скоро… — Очите му се прибулиха по познат й вече начин, редувайки се с проницателни погледи, преценяващи числеността на хората долу, без да пропускат нищо, и Иста предпочете да не го прекъсва.

Патрул препусна нагоре към тях.

— Сер ди Арбанос! — извика изуменият офицер. — Богове пет, жив сте! — Ездачите ги обградиха в развълнуван ескорт и ги придружиха до онази част от лагера, където, ако се съдеше по разпънатите на сянка шатри, командирите бяха настанили щаба си.

Един глас иззвънтя откъм дърветата и позната фигура изскочи от зелените сенки.

— Фойкс! Фойкс! Слава на Дъщерята! — Ферда тичаше към тях и Фойкс скочи от седлото да прегърне брат си.

— Кое са онези хора там? — обърна се Илвин към офицера, предвождащ патрула, и кимна към многобройна група ездачи в зелено и черно. Конниците се отдръпнаха встрани да пропуснат множество хора, които се приближаваха пешком — някои тичаха, други влачеха уморено крака, трети вървяха по-бавно и с повече достойнство, но всички без изключение викаха и махаха на Иста.

Тя ги зяпаше, разкъсвана между радостта и смущението.

— Копелето да ми е на помощ, това е брат ми ди Баошия — рече тя изумено. — И ди Ферей, и лейди ди Хюелтар, и свещената Товиа, и всички.

27.

Лорд ди Баошия и сер ди Ферей първи стигнаха до Иста. Червеният жребец сви уши, изцвили и си показа зъбите, при което и двамата мъже побързаха да отстъпят.

— Богове пет, Иста — извика ди Баошия, временно насочил вниманието си другаде, — ама че кон! Кой побъркан човек те е качил на такъв звяр?

Иста потупа Демон по врата.

— С него си пасваме чудесно. Взех го назаем от лорд Илвин, но подозирам, че е на път да стане мой за постоянно.