Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 272

— Да ви разделя не е по силите ми — нито има спешна нужда. Постигнал си любопитно теологическо ниво, но не и уникално, ако съм права в подозренията си. Чудила съм се от време на време откъде идват храмовите магьосници. Сега знам. Предполагам, че една от задачите на светицата на Раума е била да прецени кой би могъл да носи тази власт, без да се поддаде на нея. Вероятно ще трябва да минеш обучение в ордена на Копелето. Сигурна съм, че от твоя орден ще го позволят, ако лично ги помоля.

Фойкс изкриви лице.

— Аз — дякон на Копелето? Не ми се вярва баща ми да остане много доволен. Или майка ми. Направо си я представям как обяснява на приятелките си. Ужас. — После не издържа и се ухили. — Нямам търпение да видя лицето на Ферда обаче… — Погледна я лукаво. — Вие също ли ще преминете обучение, царина?

Тя се усмихна.

— Частни учители, Фойкс. Жена с моето положение може да поиска частни учители — за да са ми на разположение по всяко удобно за мен време. Струва ми се, че това време ще дойде скоро и няма да е удобно за тях.

Напомнянето за Ферда и надеждата да научи нещо за брат си надвиха първоначалния му импулс да се майтапи с Иста и той се зае с конете, после помогна на спътниците си да се покатерят на гърбовете им.

— Съблечи този табард и го свий в някоя от дисагите — посъветва го Илвин, докато се настаняваше на седлото си. — Ако Копелето е рекло, следващите съгледвачи, на които налетим, като нищо може да са от хората на ди Оби. Новоизлюпен храмов магьосник или не, една улучила те по погрешка стрела няма да се отрази добре на здравето ти.

— А, да — каза Фойкс и побърза да смъкне табарда.

Илвин огледа червения си жребец, който носеше Иста с такова неповторимо внимание, че тя би могла да държи чаша с вода, без да я разлее, и поклати недоумяващо глава, сякаш от всички чудеса, които бяха видели напоследък, това беше най-необяснимото.

— Ще издържиш ли? — попита я той. — Вече не е много далеч.

— След като изминах пеша онази миля, още няколко на кон са нищо — увери го тя. — Боях се, че богът ме е изоставил, но той явно само се е криел вътре в мен. — „И ме е оставил да го нося“. Беше поредната от дребните му шегички, да й се яви преди това в образа на толкова дебел човек. Дали бе знаел още тогава? Дори тя, която се бе срещала лице в лице с трима от Тях, можеше само да гадае за границите на предварителното им знание.

— Съвсем тъмна бяхте — каза Фойкс. — Връзва се. Джоконските магьосници едва ли щяха да ви завлекат при Джоен, ако приличахте на обхванат от божествени пламъци кораб. Не бяха толкова глупави. Но когато грейнахте… — Той замълча. Иста си помисли, че Фойкс не е човек, на когото думите бягат, но започваше да разбира защо лорд ди Казарил беше казал, че единствено поезията може да изрази божественото. Накрая Фойкс все пак каза: — Не бях виждал нищо подобно. Но ако и занапред не го видя отново, няма да седна да плача.

— Аз не можех да го видя — каза Илвин с тон на дълбоко съжаление. — Но пък добре видях нещата, които станаха.

— Радвам се, че беше там — каза Иста.