Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 267

Очите му, светът, възприятията й започнаха да примигват.

Безкрайните дълбини се превърнаха в тъмни очи, зачервени от трескаво хлипане. Парфюмът се превърна в изпръхнала от жажда солена целувка, после в ухание, после в плът. Сладката тишина избяга пред викове и шум, после тишина и пак врява. Лишеното от болка витаене се превърна в смазваща тежест, главоболие, жажда, които на свой ред се претопиха в блаженство.

„Той май побутва с крак своята котка и я притиска да вземе решение“. Не се съмняваше, че все още може да се шмугне покрай този ботуш във всяка от двете посоки. Но коя посока желаеше Той беше повече от ясно. Тревожното „не още“ поне означаваше, че не я води назад към тяло, набучено с мечове. „Копелето ме тласка натам, проклет да е!“ Много й беше приятно да кълне своя бог. Той беше бог, когото можеше да кълне, колкото си иска, и колкото по-изобретателна беше клетвата, толкова по-широка щеше да е усмивката му. Добре си пасваше, наистина, с истинската Иста.

Примигването забави темпото си и се спря на жадната уста, тежестта и натиска, врявата и болката. На скъпи, отчаяни, примигващи, обикновени човешки очи. „Да“.

„И нещо повече, моят бог мами. Поставил е тази купичка със сметана преди да отвори вратата и много добре го е знаел“. Тя се усмихна и се опита да си поеме въздух.

Илвин извади своя трескаво търсещ език от устата й и ахна.

— Жива е, о, богове пет! Диша!

Смазващата тежест, установи Иста, бяха ръцете на Илвин, стегнати около тялото й. Самата тя гледаше към някакви клони, синьо небе и неговото лице, сведено над нея. Лицето му гореше червено и бе набраздено от ужас, тънка резка от кървави капчици го пресичаше под ъгъл. Тя вдигна слаба ръка и плъзна пръсти по червените мъниста, после си отдъхна облекчено, открила, че най-вероятно кръвта не е от него.

Прошепна през сухи, подпухнали устни:

— Какво стана?

— Горещо се надявах вие да ми кажете — чу се дрезгавият глас на Фойкс. Иста погледна нагоре и го видя надвиснал над тях. Още беше с джоконската си ризница и табарда и стоеше с убедително заплашителен вид над двамата си пленници, както явно стояха нещата. Двамата с Илвин се намираха недалеч от зелените командни шатри. Очите на Фойкс бяха обточени с бяло от напрежение, но изглежда, не джоконците наоколо го безпокояха.

— Въведоха ви в шатрата — продължи по-тихо Фойкс. — Изглеждахте… обикновена. Безпомощна. После внезапно божествената светлина лумна във вас, толкова ярко, че за няколко секунди ме ослепи. Чух Джоен да заповядва смъртта ви.

Ръката, с която Илвин я стискаше над лакътя, се впи още по-силно в плътта й.

— Когато си върнах зрението — продължи Фойкс и плъзна бдително поглед встрани като добросъвестен страж, — всички демони в шатрата летяха стремително към вас, като горещ метал, вливан в устието на калъп. Видях ви да ги поглъщате всичките, и душата на Джоен също. Всичко свърши само за миг.