Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 268

— С изключение на един — промърмори Иста.

— Ъъъ. Е, да, така е. Усетих как ме освободихте от послушника на Джоен. За малко да хукна да бягам, но се осъзнах тъкмо навреме. Княз Сордсо и неколцина от офицерите вадеха мечовете си — само че, боговете ми са свидетели, стърженето на стоманените остриета в ножниците продължи сякаш вечно.

— Опитах се да застана между теб и тях — дрезгаво й прошепна Илвин, потърка носа си и примигна.

— Да — каза Фойкс. — С голи ръце. Видях ви да се хвърляте напред — голяма полза щеше да има от това. Само че вместо да нападне вас, Сордсо се обърна и посече Джоен.

— Тя вече е била мъртва — промърмори Иста.

— Видях. Тъкмо бе започнала да пада, но острието му я прониза точно… навреме. Или нещо подобно. Удари я толкова силно, че се завъртя от отката и падна заднишком от подиума. Половината освободени магьосници се бяха разбягали, но мога да се закълна, че другата половина имаха наум същото като Сордсо. Една от придворните й бе извадила кама и се нахвърли върху Джоен, преди още тя да е паднала. Не знам дали си е давала сметка, или дали я е интересувало мъртва ли е Джоен, или не — просто искаше да я намушка. Всичко живо се блъскаше, крещеше и бягаше във всички посоки. Така че аз скочих пред вас двамата с Илвин, извиках: „Назад, пленници!“ и размахах меча си.

— Освен това псуваше много убедително — измърмори Илвин. — Едва не те цапнах. Само дето ръцете ми вече бяха заети.

— Вие паднахте, царина. Просто… пребледняхте, спряхте да дишате и коленете ви се подгънаха. Помислих, че сте умряла, защото вече не виждах душата ви, светлинката й изчезна като угаснала лампа. Илвин се опита да ви вдигне, спъна се, после се изправи някак — аз не смеех да му помогна и го оставих да ви извлече от шатрата, като се преструвах, че го охранявам. Мисля, че повечето от джоконците също си помислиха, че сте мъртва. Поразена от собствената си магия, нещо като магия за смърт, същото като при Фонса и Златния генерал. Така че, ами… лежете си неподвижно още няколко минути, докато измислим какво да правим.

Не беше трудно да последва съвета му. Трудно би било да последва каквито и да било други инструкции в момента. Илвин се взираше в лицето й с вид на мъж, чиито целувки току-що са върнали изгората му от мъртвите и сега не смее да мръдне, от страх да не блъвне неочаквани чудеса във всички посоки. Иста се усмихна замаяно на сладкото му объркване.

— Демоните вече не са тук, всичките — каза тя с неясен, сънлив глас, в случай че още се съмняваха. — Това е била задачата ми и аз я изпълних. Но Копелето ми позволи да се върна. — Да се върне тук, хрумна й изведнъж — седнала на твърдата земя в центъра на вражески лагер, заобиколена от стотици съвсем живи джоконци, разбунени като разлютен кошер. „Гадно чувство за хумор“. За нея прекъсването беше безкрайно, но за всички останали явно бяха минали само минути от кървавия край на Джоен. Но колкото и обезглавено да беше командването им, не всички вражески офицери щяха да се щурат дълго като мухи без глави. Трудно беше да изпита страх от каквото и да било в това си остатъчно чувство за блаженство, но все пак успя да призове някаква следа от благоразумие. — Мисля, че трябва да се махнем. Веднага.