Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 265

„Моята преценка?“ Иста пусна края на кордата. Тя се отплесна назад във Фойкс и той беше свободен. Или… в каквото там се беше превърнал Фойкс, беше свободно.

Лицето му потрепна. Устните му се отвориха, после се стегнаха на черта. После, само след секунда, се разтеглиха отново в онази ужасна насилена усмивка на пълно покорство. Измамна измамност, привидна измяна. „Той е много по-умен, отколкото изглежда“.

Иста бе почти в неведение за виковете и хаоса, които изпълваха шатрата. Гласовете заглъхнаха и се отдалечиха, фигурите избледняваха все повече. Тя се обърна да последва омагьосващия Глас.

Имаше чувството, че е стигнала до вратата на самата себе си и поглежда през прага. Зашеметяваща картина на цветове и красота, модел и сложност, музика и песен, всичко преплетено в безкрайно изящество, обърка сетивата й. Запита се колко ли объркващ трябва да изглежда светът за едно новородено, което няма имена за нещата, които вижда, нито е оформило още понятието си за имена. Първото, с което детето започва, предположи Иста, е лицето на майката и гръдта й, и оттам си проправя пътя нататък — и дори за цял един живот не би могло да стигне до края.

„Този свят е по-голям и по-странен от света на материята, родил душата ми, а аз не проумявах дори него. Откъде да започна сега?“

„Е, Иста — каза Гласът. — Оставаш или тръгваш? Не можеш да висиш вечно на прага ми като някоя котка, нали разбираш“.

„Не разполагам с думи за това. Би трябвало първо да видя лицето Ти“.

Внезапно се озова в просторна стая, която много приличаше на стаите в Порифорс. Бързо погледна надолу и с облекчение установи, че й е дадено не само тяло, изцелено, леко и без сянка на болка, а и дрехи — почти като онези, които носеше, но чисти. Вдигна поглед и залитна назад.

Този път Той носеше тялото и лицето на Илвин. В една здрава версия, с повече плът по костите, макар и все така висок и строен. Дворцовото му облекло беше в сребърно, бродирано върху бяло, презраменният колан бе от коприна, дръжката на меча и пръстенът му с печат грееха. Косата, опъната назад в рокнарийски плитки и дълга гъста опашка, беше снежнобяла. Ала безкрайните дълбини на очите разваляха илюзията за човешко същество, макар тъмният им цвят да напомняше за очите на Илвин.

— Искаше ми се — със слаб глас призна Иста — да видя как ще изглежда Илвин с бяла коса.

— Тогава ще трябва да се върнеш и да почакаш малко — отвърна Копелето. Гласът му бе съвсем малко по-дълбок и по-богат от този на оригинала — беше възприел дори северняшката му мелодика. — Ще трябва да си поемеш риска, разбира се — докато дойде време да побелее напълно, дали ще му е останала коса?

Тялото и лицето му започнаха да се променят в стотици версии на Илвин, на различна възраст, изправен и приведен, слаб и дебел, плешив и не. Смехът на устните му обаче не се промени.

— Искам… това. — И на самата Иста не й беше ясно дали ръката й посочи бога или човека. — Може ли да вляза?