Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 266

Усмивката му се смекчи.

— Изборът е твой, моя Иста. Така както ти не ми отказваш, така и Аз не ще ти откажа. Но ще те чакам, ако избереш дългия път до дома.

— Може да се изгубя по пътя. — Тя отклони поглед. Дълбок покой я изпълни. Без болка, без страх, без съжаление за пропуснатото. Мащабното им отсъствие, изглежда, оставяше място за… нещо. Нещо ново, нещо, за което не си беше мечтала преди. Ако това бе изпитал Арис, нищо чудно, че не погледна назад. — Значи това е смъртта ми. Защо ли ме е било страх от нея?

— Ако трябва да ти отговоря като специалист по въпроса, според мен ти никога не си се страхувала особено от смъртта — сухо рече Той.

Тя върна погледа си върху него.

— Раят може би предлага и друго освен край на болката, но на мен и това ми изглежда като истински рай. Възможно ли е следващия път… да боли?

Той сви рамене.

— Върнеш ли се веднъж в света на материята, защитата, която мога да ти предложа, ще е ограничена и границите й, уви, не изключват болката. Тази смърт можеш да избираш. Следващата — може би не.

Устните й се извиха нагоре сякаш по своя воля.

— Казваш, че може да се озова на същия този праг само след четвърт час, така ли?

Той въздъхна.

— Определено се надявам да не е толкова скоро. Ще ми се наложи да обучавам друг вратар. Паднах си по една царина, от известно време насам, която да варди портите ми. — Очите му просветнаха. — За същото си мечтае и моят Илвин, с голямата си душа. Моли ми се за теб човекът. Нали не искаш да ми съсипеш репутацията.

Иста се замисли за репутацията му.

— Ужасна е — отбеляза тя.

Той само се ухили, с онази позната, открадната, широка усмивка, от която й спираше сърцето.

— А и за какво обучение говориш? — добави тя, внезапно обзета от раздразнение. — Така и нищо не ми обясни.

— Да обучавам теб, сладка Иста, би било като да уча сокола да стигне пеша до плячката си. Би могло да се направи, с цената на големи усилия, но резултатът би бил капризна птица с разранени крачка и досадно закъсняла вечеря. С размах на крилата като твоя значително по-лесно е просто да те оттласна от китката си, за да полетиш.

— Да падна право надолу — изръмжа Иста.

— Не, не. Ти не падаш. Вярно, политаш надолу и се оплакваш през половината пад в пропастта, но в края на краищата все пак разперваш криле и се извисяваш.

— Не винаги. — Гласът й се сниши. — Първия път не успях.

Той килна глава в нещо като съгласие.

— Тогава не аз ти бях соколарят. С теб си пасваме, нали разбираш.

Тя отклони поглед и го плъзна по странната, съвършена, нереална стая. Преддверие, помисли си тя, граница между вътрешността и външността. Но коя врата накъде водеше?

— Задачата ми. Изпълнена ли е?

— Изпълнена, и то как, мое вярно, осиновено, закъсняло дете.

— Аз закъснях във всичко. В опрощението. В любовта. За моя бог. Дори за собствения си живот. — Но все пак сведе облекчено глава. Хубаво беше, че се е свършило. Това означаваше, че човек може да спре. — Джоконците убиха ли ме, както им заповяда Джоен?

— Не. Още не.

С широка усмивка Той пристъпи към нея и повдигна брадичката й. Приближи устни към нейните, също толкова смело като Илвин онзи следобед… вчера?… на върха на кулата. Само дето Неговата уста ухаеше на парфюм, а не на конско месо, и в очите му нямаше колебание.