Читать «Рицарят на Шалион» онлайн - страница 264

„Тези корди. Познати са ми. Снощи издърпах Арис на брега с една, която много приличаше на тези“.

„Те ни бяха откраднати, много отдавна. Демонът не би могъл да ги създаде сам, нали разбираш“. В Гласа се долавяше гняв, макар че до Иста стигаше едва бледо негово отражение, иначе би я смазал с тежестта си.

Иста посегна към друга корда, подръпна я и изтласка душата назад, както преди. Беше мъж, един от офицерите — устата му зина за писък. „Не ги отделям добре — притесни се Иста. — Не го правя както трябва“.

„Справяш се прекрасно“ — успокои я Гласът.

„Несъвършено е“.

„Такива са всички неща, уловени в капана на времето. Ти обаче се справяш прекрасно. Голям късмет имаме, че жаждата ни е за великолепни души, а не за безупречни, иначе щяхме съвсем да увехнем, сам-сами в съвършената си праведност. Продължавай все така несъвършено, сияйна Иста“.

Още една, после още една, после трета. Демоните летяха към нея, през нея, по-бързо, но процесът бе неоспоримо тромав. Следващият демон беше на Сордсо и толкова сложно построение Иста срещаше за пръв път. Пласт връз пласт от души, чиито таланти се бяха размесили с агонизиращия, притиснат душеплам на младия мъж. Беше построение изродено, но издигнато с любов. Струваше й се, че долавя отломки от войници, учени, съдии, мечоносци и аскети. Всички добродетели на Златния генерал, събрани и концентрирани — изчистеният модел на съвършената мъжественост. Ужасяващо. Как бе възможно нещо, изградено от души, да е толкова бездушно?

Без поети обаче. Нито един.

„Тази тъмна отломка от душа тук е различна“, осъзна тя, когато един от фрагментите се плъзна през пръстите й.

„Да — каза Гласът. — Човекът още е жив, в света на материята“.

„Къде? Да не би?… Да се опитам ли да…“

„Да, ако смяташ, че ще ти е по силите. Няма да е приятно“.

Иста изтегли тъмната кръпка и я закъта настрани в ума си. Тя пулсираше там, гореща и гъста. Някъде по края на материалното й зрение джоконският офицер с бронзовата кожа вдигаше меча си и започваше да се обръща. Едно движение в черно дойде откъм Илвин, който политаше с… не, след него. Иста пренебрегна всичко това и продължи да отделя. Устата на Сордсо се отваряше за безсловесен вой, но не като на човек, който скърби за отнетото му, помисли си Иста. Може да беше от ярост. Може да беше триумф. Може да беше и лудост.

После следващата корда, после… последната.

Тя погледна и с материалното, и с вътрешното си зрение към пребледнелия Фойкс със зеления му табард, застанал в редицата на стреснатите джоконски офицери. Виолетовата сянка в него вече нямаше формата на мечка, а се бе разляла неравномерно из цялото му тяло. Изглеждаше така, сякаш хем се свива от страх пред нея, хем наблюдава очаровано ставащото.

Замисли се за последната корда в духовната си ръка. Вдигна я до устните си. Прехапа я.

„Добре“, каза Гласът.

„О! Трябваше ли първо да попитам?“

„Ти си моят подстъп към света на материята. Един назначен от господаря вратар не тича при него да го пита за всеки молител, бил той в дрипи или в коприна, дали да го пусне или отпрати, иначе самият господар би застанал на портите. От вратаря се очаква да се уповава на собствената си преценка“.