Читать «Небе и земя» онлайн - страница 62

Довлече се обратно до стаята си, затвори се и реши, че най-мъдрото решение е поне през следващите осем часа да остане съвсем сама.

Не можа лесно да заспи, но не се самообвиняваше, че прекали с шоколада. Беше по-скоро справедливо наказание за прегрешенията й.

Сънищата, които я споходиха, й се сториха по-жестоки, отколкото заслужаваше.

Зимният плаж бе пуст. Самотата тежеше като верига, увита около сърцето й. Имаше пълнолуние и брегът и морето се къпеха в сребриста светлина. Човек можеше да преброи песъчинките, които проблясваха под лунните лъчи.

Шумът на разбиващите се вълни отекваше в ушите й. Звукът бе натрапчив и й напомняше, че е сама и винаги ще бъде самотна.

Вдигна ръце нагоре и извика от болка и ярост. Вятърът й отвърна и завъртя като вихрушка искрящите песъчинки — все по-бързо и по-бързо.

Някаква сила я раздираше с острие, което бе едновременно хладно и нажежено. Бурята, която тя предизвика, зарева и се надигна, докато закри лунната светлина.

— Защо правиш това?

Рипли се обърна и през поройния дъжд съзря изгубената си сестра. Златистите й коси блестяха, а сините очи бяха потъмнели и изпълнени с печал.

— За да настъпи справедливост. — Чувстваше нужда да повярва в това. — За теб.

— Не. — Тази, която се наричаше Въздух, не протегна ръка, а остана мълчалива, с ръце на кръста. — За отмъщение. От омраза. Не сме създадени, за да използваме силата си да проливаме кръв.

— Той пръв проля твоята.

— Нима би трябвало моята слабост, моите страхове да са извинение за твоите?

— Слабост? — Обзе я мрачен гняв. — Сега съм по-силна от всякога. Нямам никакви страхове.

— Ти си самотна. Принесе в жертва човека, когото обичаше. — Като видение в съня й се яви мъжът, който бе притежавал сърцето й. Видя как бе покосен и откъснат завинаги от нея и от децата им заради стореното от нея.

Сълзите, които изпълниха очите й, пареха като киселина.

— Трябваше да стои настрана.

— Той те обичаше.

— Вече не съм способна да обичам. — Въздух обърна ръцете си и дланите им заблестяха като ослепителната лунна светлина. — Няма живот без любов, без вяра. Аз прекъснах първата връзка между нас и нямах смелостта да я възстановя отново. Сега ти прекъсваш втората. Намери в себе си състрадание и поправи грешката си. Веригата отслабва.

— Не бих могла да променя нищо.

— Нашата сестра ще бъде подложена на изпитание. — Въздух бързо се приближи. — Без нас може би няма да издържи. Тогава кръгът ни ще бъде разкъсан завинаги и децата на нашите деца ще плащат за това. Видях го.

— Молиш ме да се откажа от нещо, чийто вкус усетих. Това, което мога да призова с мисълта си. — Повдигна ръка и морето с грохот се извиси над стената от проблясващи песъчинки. Чуха се хиляди писъци. — Не ще се откажа. Докато не го направя, всеки мъж, всяка жена и всяко дете, които ни прокълнат и ни преследват като сган, ще се гърчат в агония.