Читать «Небе и земя» онлайн - страница 58

— Да, разбира се. — Сервира сандвича й. — Сега ще ти донеса кафето с мляко.

Когато Нел бе на такова разстояние, че да не може да го чуе, Мак се наведе напред:

— Не съм я принуждавал.

Рипли вдигна ръка:

— Примирие. Нел разполага със собствения си живот и може сама да взема решения. — „Ах, ти, жалък негоднико!“ помисли си.

— Добре, но искам да разбереш, че е преживяла неща, което никой друг не е преживявал. Няма да я принуждаваш, при каквито и да е обстоятелства.

Фактът, че му повярва, не променяше нищо.

Докато обядваха, тя му разказа за кучето и момчето и той искрено се разсмя. Рипли изпита раздразнение, като установи, че й е приятно да разговаря с него. Този човек бе чудесна компания, въпреки че е плужек.

При други обстоятелства би й се сторило забавно да прекара известно време с него, да го опознае по-добре, да открие всичко, което става в този трескав ум. Разказите му не бяха отегчителни — вече се бе убедила. Освен това имаше страхотни кафяви очи, пленителна усмивка и изваяно тяло, чиито движения й се струваха съвършени.

Тогава си представи как ги разкрива пред Миа — само няколко часа след като бе танцувал с нея.

Рипли нямаше избор — той заслужаваше да бъде унищожен.

— Е — започна тя, — сигурно все още си доста зает с ловенето на призраци и търсенето на… как беше, вихрушка или нещо подобно.

— Да. Създавам си връзки, опознавам острова.

— И някои от жителите му — многозначително допълни тя.

— Разбира се. Все пак разполагам с времето си — сподели той. — Мога да ходя във фитнес залата почти по всяко време. Предпочитам да тренирам в компания.

„Защо не поканиш Миа?“, помисли си Рипли.

— По кое време обикновено ходиш сутрин?

Този въпрос бе излишен, разбира се. Рипли знаеше за всичко, което се случваше под носа й.

— Около седем и половина.

— Струва ми се удобно. — „Всъщност — реши тя — това е чудесно“.

Рипли влезе в гимнастическия салон в осем без петнадесет. Той вече се потеше на подвижните стъпала. Когато й се усмихна, единствената й мисъл бе, че никак няма да й е приятно да го смачка като бръмбар. Тренираше под звуците на музика, а не на телевизора. Нима не бе в стила му да проявява любезност?

Тя наглася тежестта на уреда за оформяне на краката, плъзна се, но корем върху пейката и започна упражнения за сухожилията. Нарочно зае поза, в която стегнатите й задни части да са точно пред погледа му.

„Гледай и си мечтай, приятел — помисли си Рипли. — Гледай и си мечтай“.

— Чух, че ще вали още сняг.

Рипли престана да брои наум:

— Небето е покрито с облаци. Купи ли си дърва?

— Все още не съм. Загубих името, което ми даде.

— В джоба на палтото ти е.

— Така ли?

Струваше й се неустоим, когато бе смутен.

— Сложи го там, след като ти го записах. В десния джоб на дългото ти черно палто.

— Аха.

— Изглежда, тази сутрин никой друг не мисли за здравето и добрата си форма — отбеляза тя.

— Всъщност по-рано тук имаше едно момче. Свърши тренировката си точно преди да дойдеш. Имате прекрасни крака, заместник-шериф Тод.

— Така ли мислиш? — Рипли му се усмихна съблазнително. Огледа го критично и отвърна: — Вие също не сте за изхвърляне, доктор Бук.