Читать «Небе и земя» онлайн - страница 56

Рипли забеляза със задоволство как лицето му пребледня.

— Не й се обаждай. Обещаваш ли? Моля те. Чувствам се много по-добре. Може да е нещо от яденето.

— Разбира се. Изплюй камъчето, хлапе, и ако се опиташ отново да ме баламосваш, ще те закарам, а клиниката и ще им кажа да ти сложат инжекция с най-дебелата игла.

— Имаме тест по история — отвърна той и този път говореше много бързо. — Историята е много гадна, лельо Рип. Става въпрос само за умрели хора. Нали разбираш — кого го е грижа? Прилича на скапаната европейска история, а ние дори не сме живели там. Искам да кажа… ей, знаеш ли коя е столицата на Лихтенщайн?

— Не си си научил урока, а?

Момчето пристъпи от крак на крак и хвърли умоляващ поглед.

„Боже, какво става с краката на момчетата на тази възраст? Порастват големи и заприличват на клоунски“.

— Мисля, че не.

— И реши да зарежеш теста и да офейкаш от училище.

— Днес е гаден ден. Ще направя теста някой друг път. Имах намерение да се пошляя из гората и да си науча — добави момчето в изблик на внезапно вдъхновение. — Но е много студено.

— Значи се канеше да влезеш вътре и… да учиш.

— Ада. Да, точно така! Щях да се заема с учебниците. Не може ли да се престориш, че не си ме видяла?

— Не.

— Ех, лельо Рип. — Детето въздъхна, когато видя израза на лицето й. — Заместник-шериф Тод.

Тя го хвана за ухото:

— Ще те отведа под конвой обратно в училище.

— Мама направо ще ме убие.

— Точно така.

— Ще се проваля на теста.

— Би трябвало предварително да помислиш за това.

— Ще ме изключат от училище.

— Хлапе, направо ми късаш сърцето.

— По дяволите! — промърмори той под носа си и Рипли го перна по тила.

— Внимавай какво говориш, отворко! Ще отидем при заместник-директора, ти ще направиш пълни признания и ще си понесеш последствията.

— Като че ли ти никога не си бягала от училище…

— Правила съм го така, че да не ме хванат. А сега „Силата е в мои ръце“, млади Скайуокър.

Момчето изсумтя и се засмя. Може би защото й бе племенник, приятелски обви ръка около раменете му.

Сутрешната работа и това, че успя да се справи с двата инцидента вместо Зак, повишиха настроението й. Рипли влезе в кафе книжарницата да обядва и нехайно махна на Лулу.

— Ела насам, стомахът ти може да почака няколко минути.

— Щом става въпрос за минути, ще почака. Какво има?

— Получих писмо от Джейн.

— Наистина ли? — Рипли си спомни за предишната готвачка на кафенето. Двамата със съпруга й бяха заминали за Ню Йорк с намерение той да се явява на прослушвания за роля в някоя пиеса на Бродуей. — Как са те?

— Доста добре. Изглежда, имат намерение да останат.

— Лулу погледна бегло към стълбите и заговори по-тихо:

— Познай кой се е отбил в закусвалнята, където работи Джейн.

— Харисън Форд. — Лулу се втренчи в нея, на което Рипли отвърна със свиване на рамене. — Първото име, което ми хрумна. Добре, кажи кой.

— Сам Лоугън.

— Не, по дяволите! — Рипли също сниши глас: — Какво казва Джейн за него? Как изглежда? Какво прави?

— Ако млъкнеш за пет секунди, ще ти кажа. Джейн пише, че изглежда по-добре от всякога. Висок, мургав и опасен. Била като замаяна, защото той я познал. Никога не е била особено умна. Предполагам, че не е казал с какво се занимава и тя не се е сетила да го попита, защото в подобен случай щеше да опише всичко с най-малки подробности. Но пише, че се е поинтересувал за Миа.