Читать «Небе и земя» онлайн - страница 55

Гърлото на Гладис се сви и гласът й затрепери.

— Почакай за минута. — Както бе очаквала Рипли, Гладис я хвана за ръка. — Да не би да имаш намерение да го отведеш и… и да го ликвидирате?

— Не може да бъде контролирано… — реагира Рипли и изчака въздействието на думите си. Кучето й помогна с жално скимтене.

— Рипли Тод, срамувам се заради теб, че си способна да предложиш нещо подобно. Не съм съгласна.

— А сега, мисис Мейси…

— Не ме наричай мисис Мейси — Гладис ядосано размаха пръст пред лицето на Рипли. — Това е най-безсърдечното нещо, което съм чувала! Да се ликвидира това безобидно куче само защото е глупаво.

— Но вие казахте…

— Казах, че е ровило в градината ми! — Гладис размаха ръце, скрити в ръкавите на яркорозовия й пуловер. — Какво се каниш да направиш? Да извадиш револвера си и да му теглиш куршума?

— Не, аз…

— О, не желая да разговарям с теб! Сега си върви и остави кучето на мира. Искам верандата ми да бъде почистена — и с това въпросът приключва.

— Да, госпожо. — Рипли наведе глава, отпусна рамене и докато се отдалечаваше, намигна на кучето.

Реши, че дори Зак не би се справил по-добре от нея.

Рипли издири Пит и строго го смъмри. Каза му, че няма да го остави да се наобядва, ако верандата на Мейси не заблести от чистота, и кучето, което вече се бе излегнало в луксозната си червена колибка, застлана с топло одеяло, не бъде вързано с по-здрава верига, за да не може да се измъква, когато Стахр не си е у дома.

„Това — помисли си Рипли — вероятно е достатъчно, за да се възцари мир на Трий Систърс до края на деня“.

По обратния път към полицейския участък забеляза малка фигура, която се провираше през прозореца на първия етаж на двуетажна къща. Сложи ръце на кръста си и реши, че може би ще се наложи да се потруди още, за да запази мира на острова.

Повдигна вежди и ги събра. Това бе домът на нейни братовчеди, а яркосиньото яке с инициали В. Е. й бе добре познато.

— Денис Андрю Рипли, какво си мислиш, че правиш, по дяволите?

Чу го как простена от болка, когато удари главата си в прозореца, но не изпита съчувствие. Той бе на дванадесет години, а според нея всяко момче на тази възраст трябваше да има твърда глава.

Хлапакът застана неподвижно за миг — наполовина вътре, наполовина отвън — и залюля краката си, обути в изтъркани ботуши. След това бавно се спусна на земята. Косата му бе светлоруса и стърчеше навън изпод скиорската шапка. Цялото му лице бе покрито с лунички.

— Ох… здравей, лельо Рипли! — невинно каза той.

„Голям хитрец е“, помисли си с възхищение Рипли.

— За теб съм заместник-шериф Тод, малка невестулко. Защо се промъкваш през прозореца?

— Ами може би нямам ключ?

— Денис!

— Е, добре, наистина нямам. Мама и няколко нейни приятелки заминаха с ферибота да пазаруват. Сигурно е заключила вратата.

— Ще ти задам въпроса по друг начин: Защо се промъкваш през прозореца на собствения си дом, вместо да си на чина си в училище?

— Може би съм болен? — отвърна той, обнадежден.

— Така ли? Хайде тогава да те заведа в клиниката. Майка ти има мобилен телефон, нали? Ще й се обадим и тя ще разбере, че сладкото й момченце се чувства зле. Обзалагам се, че ще се върне със следващия ферибот.