Читать «Небе и земя» онлайн - страница 39

— Това ли търсите тук? Кървави жертвоприношения?

— Не, госпожо. Уика не извършва жертвоприношения. Белите магьосници не причиняват зло на никого.

— Наричай ме Лулу, не госпожо — избъбри тя. — Много си умен, а?

— Да. Понякога това дразни хората.

— Напразно си губиш времето, като разговаряш с мен, момчето ми. Аз не съм магьосница.

— Не, само сте отгледали една. Сигурно е било интересно да се наблюдава Миа, докато е растяла. Рипли — също. — Започна вяло да прехвърля покупките си от ръка в ръка. — Двете са горе-долу на една възраст, нали?

„Да — помисли си Лулу. — Много умно момче.“

— Е, и какво от това?

— Знаеш какви сме ние, интелектуалните типове. Задаваме много въпроси. Бих желал да те интервюирам, ако Миа няма нищо против.

Предпазливостта й надделя над задоволството:

— За какво?

— Наричай го човешко любопитство. Повечето хора не разбират, че една необикновена жена може да води обикновен живот. Дори ако отворят съзнанието си за необикновеното, продължават да мислят, че то не може да бъде съчетано с нещо просто, като например писане на домашни по математика, наказание за прибиране у дома след вечерния час или потребност от нечие рамо, на което да се опре.

Лулу щракна върху номера на кредитната карта, която Мак й подаде.

— Да не би да проявявате личен интерес към Миа?

— Не, но ми прави удоволствие да я наблюдавам.

— Нямам време да разговарям с някакво си колежанче за курсовата му работа.

Преди да подпише квитанцията, Мак погледна крадешком общата сума.

— Ще ти платя.

Лулу сякаш чу звън на монета в подсъзнанието си:

— Колко?

— По петдесет на час.

— Полудял ли си?

— Не. Паралия съм.

Поклащайки глава, Лулу му подаде торбичката с книгите:

— Ще си помисля.

— Добре, благодаря.

Когато Мак излезе, тя отново поклати глава. Да й плати, за да говори. Нима си бе загубил ума?

Лулу все още размишляваше върху това, когато Миа бавно слезе по стълбите.

— Днес тук е много тихо, Лу. Мисля да започна да продавам готварски книги на втория етаж, за да привлека хора. Нел би могла да приготви някои от ястията като демонстрация.

— Както искаш. Колежанчето току-що беше тук.

— Кой? О! — Миа подаде на Лулу чашата с чай, която й носеше от кафенето. — Интересният и привлекателен Макалистър Бук.

— Плати над сто и петдесет долара за книги, без да му мигне окото.

Очите на Миа светнаха:

— Блазе му!

— Изглежда, може да си го позволи. Предложи ми по петдесет на час, за да говори с мен.

— Наистина ли? — Миа отпи глътка от своя чай и повдигна вежди. Знаеше — още откакто я бе люляла на коляното си, — че Лулу обича да върши неща, които носят печалба. — Трябваше да му поискам по-висок наем. За какво иска да разговаряте?

— За теб. Каза, че е просто човешко любопитство. Колко пъти трябваше да те пляскам по дупето, докато растеше, когато вършеше подобни неща?

— Не мисля, че е необходимо да се връщаме към тези неприятни моменти — сухо отвърна Миа. — Но държането му е интересно и неочаквано. Мислех, че ще ми досажда и ще ме принуждава да разговаряме и да правя демонстрации. Вместо това, той ти предлага възнаграждение, за да узнае как се е оформил характерът ми през годините. — Докосна долната си устна с върховете на пръстите. Ноктите й бяха лакирани с яркочервен лак — в тон с червилото на устните. — Много умно от негова страна.