Читать «Небе и земя» онлайн - страница 36

— Какво има в нея?

— Полезни неща. — Нел извади тавата със сладки от фурната и сложи друга. — Опитай я, преди да правиш гадни физиономии.

— Добре, добре. — Наистина правеше гримаси зад гърба на Нел. Беше унизително да я хванат. Опита, присви устни и загреба още една лъжица. Явно всичко, приготвено от Нел, бе хубаво. — Вкусно е. Майка ми готвеше овесена каша през зимата, но приличаше на сиво лепило и беше ужасна на вкус.

— Майка ти има други таланти. — Нел си наля кафе. Беше направила всичко възможно да накара Зак да излезе рано от къщи, за да прекара тези минути насаме с Рипли. Нямаше намерение да ги губи напразно. Седна и попита: — Е, как мина?

— Кое?

— Вечерта с Мак Бук.

— Не беше вечер, а само един час.

„Не й се говори — помисли си Нел. — Раздразнителна е.“

— Е, добре, как мина часът?

— Отидох и изпълних задължението си.

— Радвам се, че те докара.

Рипли повдигна вежди. Нел примигна и с детинска невинност призна:

— Чух колата.

Беше погледнала през прозореца и бе видяла как Мак изпраща Рипли до вратата. Малко се бе позабавил, преди да се върне до колата.

— Да, излезе с номера: „Много е студено. Ще замръзнеш и ще умреш от студ, преди да се прибереш.“ — Рипли поднесе лъжица с овесена каша към устата си, а после я завъртя празна. — Като че ли не знам как да се грижа за себе си. Мъжете ме вбесяват, когато се държат така. Половин час не може да открие ключовете си, а се прави на загрижен, че ако ме пусне сама, ще се загубя.

— Радвам се, че те докара — повтори Нел.

— Да, добре. — Рипли въздъхна и започна да рови с върха на лъжицата в овесената каша, рисувайки нещо подобно на лунни сърпове. Ако не я бе изпратил, не би имала нищо против да повърви пеша, но щеше да пропусне целувката. Не че това имаше някакво значение за нея. — Няма да познаеш къщата — продължи след миг. — Прилича на бърлога на побъркан учен. Наблъскана е с всевъзможни боклуци: електроника, компютри. Освен в кухнята, няма къде да се седне. Този човек е напълно погълнат от търсенето на призраци. Дори има вуду амулет в жабката на колата си. Знае за моите способности — припряно завърши тя и вдигна поглед към снаха си.

— О! — тихо въздъхна Нел. — Ти ли му каза?

Рипли поклати глава. Вътрешно трепереше от гняв.

— Просто знаеше. Като че ли на челото ми пише: Местната вещица. Това за него е наука. „Е, заместник-шериф Тод, бихте ли направили някаква магия, за да я опиша в записките си?“

— Накарал те е да направиш магия?

— Не. — Рипли разтърка лицето си. — Не — повтори тя. — Но аз… по дяволите, ядоса ме и аз… го опарих.

— Господи!

Кафето леко се разплиска, когато Нел остави чашата си.

— Не съм го подпалила. Опарих ръката му с пръстите си. — Погледна надолу към тях. Бяха нормални, обикновени, може би малко издължени, с подрязани, нелакирани нокти. Обикновени, но фатални. — Не го направих съзнателно. Цялата ми ярост се превърна в топлина и премина в пръстите ми. Толкова отдавна не бях мислила за това, не бях се тревожила. Но през последните няколко месеца…

— Откакто се отвори отново, за да ми помогнеш — тихо довърши Нел и стана, когато сигналният часовник на фурната иззвъня.