Читать «Небе и земя» онлайн - страница 33

— Благодаря. — Мак взе хартийката и я пъхна в джоба си.

— Завий тук. Двуетажната къща с веранда.

Патрулна кола беше на алеята и не бе трудно сам да се досети къде да спре. Прозорците весело светеха, а от комина се виеше дим.

— Прекрасна къща.

Мак излезе и въпреки че Рипли вече бе изскочила, преди той да успее да заобиколи и да й отвори вратата, отново я хвана за ръка.

— Виж, Мак, много любезно от твоя страна, но не е нужно да ме изпращаш до вратата. Не беше любовна среща.

— Чувствам се задължен, а и все пак вечеряхме заедно и разговаряхме. И пихме вино. Това са няколко от съставките на любовната среща.

Рипли спря до портата и се обърна. Беше свалил скиорската си шапка и тъмнорусата му коса стърчеше на всички страни. Мак не можа да се въздържи и я погледна настойчиво.

— Е, искаш ли целувка за лека нощ?

— Да. — Отговорът й бе толкова невинен и шеговит, че сама се засмя. Но само за миг. Изведнъж осъзна, че той съвсем не се шегува.

Движението му не бе рязко, а така завладяващо, че Рипли не успя да се опомни и да помисли.

Мак обви ръце около нея, притегли я към себе си, на което тя не се съпротиви, а жадно отвърна. Леко я наведе назад и по някакъв начин създаде илюзията, че са в хоризонтално положение, а не изправени.

Този миг на близост бе така опияняващ, че здравият разум я напусна още преди устните им да се слеят.

Меки и топли, устните му не само докоснаха и всмукаха нейните, а пламенно се сляха с тях. Вече не бе просто замаяна, а изпълнена с топлина, която достигна до всяка част на тялото й и я накара да почувства, че краката й се подкосяват.

От гърлото й се изтръгна лек стон на наслада. Устните й се разтвориха в очакване. „О, още!“ Едва успя да повдигне изтръпналите си ръце и да ги обвие около врата му.

Коленете му трепнаха. Не би се учудила, ако изведнъж се бе свлякла в краката му, останала без сили.

Когато той нежно я освободи и бавно се отдръпна от нея, погледът й бе замъглен и тя не бе в състояние да мисли.

— Трябва някога да направим това отново.

— Аха. — Сякаш бе онемяла.

Мак закачливо я дръпна за косата.

— Най-добре се прибирай, преди да си замръзнала.

— Аха. — Тя отстъпи, обърна се слепешком и едва не се блъсна във вратата.

— Позволи ми да направя това — настоя той почти шепнешком, напълно трезво. Натисна дръжката и побутна вратата с лакът. — Лека нощ, Рипли.

— Мм.

Когато влезе, Рипли нямаше друг избор, освен да се облегне на вратата, след като той я затвори. Безобиден? Нима все още можеше да го смята за безобиден? Успя да направи няколко крачки, после се отпусна на най-долното стъпало на стълбището и изчака, докато бе в състояние да се качи в стаята си.

8 януари 2002

9–10 следобед, източно време

Ще транскрибирам накратко бележките си и записа от първия си разговор с Рипли Тод. Не успях да постигна голям напредък с нея, както се надявах. Но имаше два интересни инцидента, които ще бъдат отбелязани по-подробно в моя официален дневник. Личните си реакции ще опиша тук.

Темпераментът на Рипли и покровителственото й отношение към снаха й Нел Тод (данните за Нел Тод вече са отбелязани под нейното име) със сигурност ще надделеят над неохотата й да разговаря за дарбата си. Имам впечатлението, че предупреждението й, когато споменах за Нел, бе инстинктивно и резултатът не бе предвиден. Това, че ме нарани, бе по-скоро страничен ефект, отколкото цел. Изгарянията на китката ми, по визуални наблюдения, съвпадаха с формата на пръстите й. Не беше моментално изгаряне, а устойчиво покачване на температурата — като при постепенно нагорещяване с огън.