Читать «Небе и земя» онлайн - страница 32

Той държеше палтото й и я накара да поклати глава, когато забеляза, че се кани да й помогне да го облече.

— Никога не съм проумявала това. Как си мислите вие, мъжете, че обличаме палтата си, когато не сте наоколо?

— Нямаме представа. — Развеселен, той сложи шапката на главата й, а после издърпа косата й през задната част, както бе забелязал, че я носи. — Ръкавици?

Тя ги измъкна от джоба си:

— Ще ми сложиш ли и тях, татенце?

— Разбира се, скъпа.

Но когато Мак посегна, тя отдръпна ръцете си и се засмя, когато видя белезите по китката му, но почувства известна вина. Нямаше нищо против да нарани някого, когато го заслужава. Но не по този начин. Никога по този начин.

Все пак стореното можеше да бъде поправено, но тя трябваше да преглътне гордостта си.

Мак забеляза промяната в израза на лицето й, щом видя китките му.

— Не е голяма работа — успокои я той и изпъна ръкавите си.

— Аз съм виновна. — Рипли не си направи труда да въздъхне, но хвана отново китката му и го стрелна с поглед. — Това не влиза в уговорката, така че не го включвай в записките си. Разбрано?

— Добре.

„В гнева си причиних вреда, ала разкайвам, се сега. С трикратна и лечебна сила тези рани докосни и белезите заличи.“

Мак почувства лека болка и след миг паренето по кожата му изчезна. Плътта под пръстите й сега бе хладна, сякаш изгарянията бяха изчезнали. През тялото му премина тръпка — не само заради физическата промяна, а защото забеляза промяната в очите й. Вече бе доловил силата й и разбираше, че сега отново я наблюдава. Винаги щеше да й се възхищава.

— Благодаря — каза й той.

— Няма защо. — Тя се отдръпна. — Сама пожелах.

Когато Рипли посегна към дръжката на вратата на кухнята, Мак я изпревари.

— Не знаем и как отваряте вратите, когато ни няма.

— Забавен си.

Когато излизаха, ръката му се плъзна и я хвана за лакътя. Рипли му хвърли дълъг, злобен поглед, който го накара невинно да свие рамене.

— Не мога да се въздържа. Много е трудно човек да отвикне от нещо, на което са го учили от ранно детство.

Тя не се отдръпна и не й даде сърце да го смушка, когато я преведе около роувъра и й отвори вратата.

Пътуването не бе дълго, но докато го направляваше, Рипли осъзна, че наистина му е благодарна, че я откара. За един час температурите бяха станали още по-ниски. Нямаше време колата да се затопли, но поне не бяха на открито.

— Ако търсиш още дърва за камината, Джак Стабънс ги продава на кубик — осведоми го тя.

— Стабънс. Можеш ли да ми го запишеш? — С една ръка на волана, той бръкна в джоба си. — Имаш ли хартия?

— Не.

— Провери в жабката.

Рипли я отвори и зяпна от изненада. Имаше десетки изписани листи, безброй химикалки, ластици, три джобни фенерчета, ловджийски нож и няколко странни дрънкулки. Тя издърпа една от тях, направена от червен канап, различни мъниста и човешка коса.

— Какво е това?

Мак хвърли бегъл поглед.

— Талисман. Подарък е. Няма ли хартия?

Рипли погледа още малко амулета, после го пъхна обратно и извади една от многобройните бележки.

— Стабънс — повтори тя и надраска името на лист хартия. — Джак, нагоре по „Аул Хонт Лейни“.