Читать «Неизбежно правосъдие» онлайн - страница 236

— Разбира се, че стигнахме. Как ти хрумна изобщо?…

— Ами защото работя с факти. Мина време, докато парчетата ми се съберат в главата. Нямаше никакви признаци, че около колата е вилняла тълпа, че са я ритали отзад, че са мятали камъни. Огледах отвсякъде. Взирах се внимателно.

— Значи нещо си пропуснал.

— Не съм. Още при огледа започнах да се чудя. Липсващото ми подсказа какво означаваше всичко.

— И какво е то?

— Каквото си извършила — спряла си на две-три пресечки от тълпата и си гръмнала Лок зад ухото. И никой не е чул този изстрел.

— Не съм. Нищо подобно нямаше…

Гласът на Глицки остана безизразен.

— Но освен другото, този изстрел не е набил парченца от стъклото в раната и около нея, а и барутните изгаряния бяха прекалено силни. Но ти едва ли си се досетила за тези подробности. Скучна полицейска работа, обичайните занимания на криминалистите. Не е интересно.

Тя скръсти ръце, косата й се разлюля.

— А после какво съм направила?

— Вкарала си колата в тъмна уличка без изход — там лампите не светят, — излязла си и пак си стреляла, през предното дясно стъкло, за да изглежда, че са се прицелили в тебе. След това, най-вероятно си използвала дръжката на пистолета, за да пробиеш по-широка дупка в стъклото.

— Вероятно, значи. Само вероятно? Нима не си абсолютно сигурен?

— Не знам точно с какво си разбила стъклото, но мисля, че ще установим това. Само че така си допуснала поредната грешка.

Изчака. Тя не каза нищо, очите й се взираха неотстъпчиво. Тогава продължи:

— В нечупливото стъкло е имало, само една дупчица от куршум, а това те е притеснило. Очаквала си стъклото да се пръсне с минаването на куршума, но само се появили малко пукнатини около дупката. Значи е трябвало да пробиеш по-голяма, като от минаването на два куршума. Но в действителност, дори два куршума от калибър 25 няма да оставят дупка колкото юмрук в нечупливо стъкло. Вероятно и четири не биха стигнали.

Лицето й оставаше безизразно, но тя се отпусна на скамейката покрай стената на преддверието.

— Това е занимателно, макар и по един налудничав, отвратителен начин.

— Правилно. Сега следващото, истинският бисер, ако искаш да го чуеш…

— Моля те…

Злобата в гласа й го спря за миг. Донякъде му олекна, за да изтрие от съзнанието си и остатъците от съчувствие. Усети как белегът по устните му се изпъна.

— Точно тази сутрин всичко си дойде на мястото. Преди това вече знаех нужните факти, само още не ми бяха съобщили, че никой от хората в околните блокове не е чул два изстрела. Просто не исках да осъзная истината. Заех се да наглася седалката в служебния „плимут“. Същия като онзи, в който си била с Лок.

Пак нищо. Никаква реакция.

— Помниш ли онази вечер, как брояхме „едно, две, три“, за да избутаме напред шофьорската седалка, иначе не можеше да караш? Помниш ли? А днес сутринта си седях на същата седалка и ми светна в ума какво не беше наред с дупката от куршум във вратата на твоята кола, откъм страната на шофьора. Искаш ли да ти кажа какво?

Мълчание.

— Куршумът е трябвало първо да мине през тебе.