Читать «Неизбежно правосъдие» онлайн - страница 234

Специалната агентка Симз беше в колата си с другите трима и потегли, преди още Фаръл да е излязъл от гаража, така че го водеше поне с един-два квартала.

Разсъди, че беше необмислено от страна на Фаръл да пита Ший за адреса, но пък стана добре за нея. Пък и би ли могъл да измисли нещо друго? Все едно, вече всички предимства бяха на нейна страна. Адресът, номерът на апартамента, времето. Може би нямаше да използват оръжията си, освен ако…

Е, ще види на място. Поне в едно беше сигурна — не е толкова плашлива, че да не използва всички налични средства. Никой нямаше да я обвини за проявена слабост в това. Хората можеха да си пискат колкото си щат за онази жена и детето й, които ФБР бе принудено да застреля в Монтана. Но сред служителите се наложи единодушното мнение, че злощастният край е бил неизбежен. Започнеш ли да се боиш от заяжданията, от упреците на журналистите, най-добре да си оставиш значката при шефа. Нищо няма да свършиш както трябва.

Но тя щеше да направи необходимото.

Първият етап беше най-лесен и ясен. Щеше да се качи горе, да почука на вратата, да каже, че носи федерална заповед за ареста му. В един съвършен свят Ший просто би отворил вратата, за да излезе с вдигнати над главата ръце.

Но някак предчувстваше, че няма да бъде точно така.

Въпреки старанието на Мохандас да раздвижи хората, шествието очевидно нямаше да тръгне навреме. Винаги е така. Устата му пресъхна, колкото и дражета „Тик-Так“ да смучеше. Крачеше нервно из палатката. По-високата от него Алиси начесто масажираше схванатия му врат.

Наближаваше девет и четвърт, а хората продължаваха да се стичат към павилиона. Полицията обикаляше наоколо, но положението засега изглеждаше спокойно. От височинката, където се намираше, видя още две стълкновения, но те бяха прекратени набързо.

Димът от пожара в „Дивизадеро“ стана малко по-досаден, заради вятъра. Значи неизбежно щяха да заобикалят от север, щом шествието започне. А и щеше да посъкрати словото си. Днес и без това нямаше нужда от красноречие, достатъчно често бе повтарял публично позицията си. А откликът на неговия призив беше толкова масов, че просто трябваше да подкара хората напред, да остави шествието да говори само за себе си.

Искаше само да приветства всички събрали се, да разнищи за около минута действителността, твърде различна от празните обещания, с които ги залъгваха. А резултати все не се виждаха. Кметът му даде чудесен коз в ръката и щеше да се покаже голям глупак, ако не се възползваше от поднесеното на тепсия. Почти се чуваше да казва: „… и независимо от всички думи, с които неспирно ни заливат за желанието на градската управа да си сътрудничим, неоспорим факт е, братя и сестри мои, че дори това шествие, този мирен израз на нашата тревога, на нашето отчаяние за отказаното ни правосъдие срещу убиеца на нашия брат Артър Уейд…“. Тук ще поспре, за да стихнат яростните вопли. „Неоспорим факт е, че дори това събрание те превърнаха в нарушение на закона. Казаха ни, че не може да проведем шествието. Нямало да ни разрешат. Но аз ви казвам — нашата сила ни дава разрешение. А в единството е нашата сила. И нека Господ ни съди!“