Читать «Ягуарът на Мато Гросо» онлайн - страница 2

— Не ви познавам и не зная защо искате да узнаете името ми — заяви решително Мануелита, за да даде на непознатия да разбере, че не желае да разговаря повече с него.

— Не ме ли познаваш? — продължи конникът. — Това е естествено, понеже за първи път идвам дотук. Днес ми хрумна да навестя Бермехо… С други думи, моите имения са на другия бряг… Обаче и тук мога да построя къща… Особено ако по тези места живее такава хубава девойка.

— Напуснете плантацията ни, господине! — отвърна девойката с твърд глас. — Повтарям: не зная кой сте и не искам да зная!

Лицето на конника отново помръкна и доби характерното си строго изражение.

— Не се безпокой! Ще ти дам възможност да узнаеш името ми — постара се да бъде любезен той, но и този път гласът му прозвуча рязко и заплашително. — И ти ще се радваш много да го научиш! Довиждане, горделивке!

Непознатият пришпори коня си и изчезна зад дърветата покрай реката.

Мануелита остана да гледа след него раздразнена и замислена. Какво искаше да й каже непознатият с тези думи? Какво съдържаха?

Тя продължи да подрежда къщата, после отиде в кухнята, за да приготви обяда, но желанието й да пее се бе изпарило. Видът и думите на конника я бяха изпълнили с необяснимо безпокойство. Кой би могъл да бъде той?

Бяха изминали няколко часа, когато най-сетне в двора се чу конски тропот. Мануелита бързо изтича навън.

Брат й, завърнал се от плантацията, слезе от коня и го заведе в обора, където свали седлото и му даде зоб. В стаята на долния етаж, която служеше за трапезария, за приемна и за работна стая, Мануел забеляза веднага, че нещо безпокои девойката, по лицето на която наистина липсваше усмихнатото изражение отпреди няколко часа.

— Какво ти е, Мануелита? — попита я той. — Още като препусках насам, наближавайки къщата, се учудих, че не чувам гласа ти. Дори и Чикито изглеждаше смутен, че не го посрещна с обичайната песен…

Мануелита побърза да разкаже на брат си за кратката, но неприятна среща с непознатия.

— Как мислиш? Кой ли е този неприятен човек? — попита девойката.

— Не знам — отговори младежът и седна на масата. — Но не разбирам защо толкова се тревожиш от такава дреболия! Който и да е, няма защо да се страхуваш! Аз съм до теб и ще бъда винаги до теб, за да те защитавам от всяка неприятност!

— Знам, Мануел. Ти си великодушен и силен и аз не се боя от нищо, когато съм с теб. Но ти често си извън дома… Тогава страхът ме обзема…

— Няма как! Това е наложително. Знаеш, индианците са добри работници, но ако не ги надзирава човек, често пъти злоупотребяват с доверието му. Днес например бяха много отпуснати, но вината не е тяхна.

— Защо? Как така?

— Индианците говорят за някакъв голям алигатор, който бродел из плантациите, унищожавайки труда им. Казаха ми, че бих могъл да го убия. Заповядах на Ледезма да дойде утре по-рано да ме вземе, за да отидем да убием влечугото.

— Пак ли ще трябва да остана сама? — тревожно попита Мануелита.

— Нима искаш плантацията ни да бъде унищожена?… Не се страхувай. Човекът, който толкова те е разтревожил, сигурно е бил някой от северния край, който е много далеч, в пампасите. Пък и ти умееш сама да се защитаваш. Така че мога да замина напълно спокоен.