Читать «Ягуарът на Мато Гросо» онлайн - страница 6

— Кой ли може да бъде в този час? — попита Мануелита с тревога.

— В този час и в това време не може да бъде никой друг освен пътник, който търси убежище — отвърна Мануел. — Вероятно бурята го е изненадала по пътя и той търси помощ. Не би трябвало да го оставим навън на стихиите.

Мануел, който наред с многото си добри качества се отличаваше и с добросърдечност, винаги готов да се притече на помощ на хората, изпаднали в беда, отвори вратата и въпреки силния дъжд и вятъра тръгна напред в тъмнината. При светлината на светкавиците той забеляза човека на кон, спрял на няколко крачки от него.

— Кой е? — извика високо Мануел.

— Казвам се Сантос Каравелас и идвам отдалеч — отговори с уморен глас непознатият. — Лошото време ме принуди да потърся подслон. Ще бъдете ли така гостоприемни да ме приемете?

— На пътник никога не се отказва гостоприемство, особено в такова време!

Пътникът скочи от коня. Мануел хвана юздите и го поведе към обора, като запали лампата при вратата.

На бледата светлина на лампата Мануел имаше възможност да го разгледа. Бе мургав и скулест младеж със симпатично лице и черни очи, които издаваха добронамереност и сърдечност. Завит в своята наметка, с голямо сомбреро на главата, от което се стичаше вода, пътникът изглеждаше твърде изтощен. Мануел завърза коня му за яслата, сложи сено и се обърна към младежа:

— Елате! Да влезем вътре. Имате нужда да отдъхнете на топло.

Двамата прекосиха бързо двора под плющящия дъжд и влязоха в къщата.

В стаята ги посрещна усмихната Мануелита.

— Сестра ми! — представи я Мануел. Пътникът се поклони леко. Ласкавият му поглед събуди сладък трепет в душата на девойката. Непознатият младеж веднага й вдъхна доверие.

— Сестро, приготви вечеря за господин Сантос Каравелас — помоли брат й. — А аз ще се погрижа да намеря дрехи да се преоблече.

Не след дълго Сантос Каравелас бе на масата заедно с двамата любезни домакини. Вкусната вечеря и ароматното вино развързаха езика му и той започна разказа на своя живот.

— Казах ви, че идвам отдалеч… Чак от Мато Гросо, от Бразилия, родната ми страна… А дойдох тук, за да търся един крадец бърз и див като ягуар. Преди години се бях сприятелил с аржентинеца Пабло Мадейра, за да търсим заедно диаманти в Гояз и Корумба. Бяхме тръгнали от Гояз и стигнахме до Куяба, като преплавахме с лодка реката със същото име, пясъкът на която съдържа много малки, но фини диаманти. За около шест месеца събрахме доста голямо количество. Хранехме се с риба и лагерувахме по бреговете на реката, защитавайки се от набезите на туземците и авантюристите от Мато Гросо. Когато събрахме доста диаманти, решихме да ги поделим. Тогава Пабло Мадейра разкри жестоката си душа. В една тъмна нощ той ме нападна, докато спях, и ме удари с камък по главата. Когато се съвзех от жестокия удар, нямаше и помен от диамантите. Нямаше ги и оръжията, и парите… Ударът за щастие ме беше само зашеметил. Бързо се съвзех и реших да преследвам крадеца, докато го хвана. Оказа се, че Пабло Мадейра бе заминал надолу по течението на Куяба. Не бе лесно да го настигна. Имаше предимство, тъй като бе успял да се отдалечи доста. Но аз продължих да вървя покрай реката и след няколко километра разбрах, че е спрял наблизо: лодката му бе на брега, но празна. Очевидно Пабло бе предпочел да се освободи от нея и бе поел пеша през гората. Търсейки следите му, аз вървях в продължение на няколко часа, като се хранех с диви плодове. Когато стигнах до палмова горичка, някаква сянка се изпречи пред мен. Да, това бе Пабло, с насочена срещу мен пушка! Но внезапно ръката, която се готвеше да натисне спусъка, бе пронизана от отровна стрела, а друга със същата скорост се заби в гърдите на злодея. Пушката падна от ръцете му и аз я взех. В същото време група индианци от племето короадос изскочи от дърветата с обтегнати лъкове. Стрелях и раних неколцина. Другите се разбягаха и изчезнаха в гората. Пабло агонизираше и едва говореше. Извадих стрелите от тялото му и казах: „Прощавам ти пак, но трябва веднага да ми върнеш диамантите.“ Той мълчеше. Претърсих го — нищо. Най-после промълви: „Диамантите са в торбичка, която зарових под едно дърво на половин километър оттук, в посока юг… На кората на дървото съм издълбал една звездичка.“ Станах и реших да отида и да ги потърся, но преди това го предупредих: „Ако лъжеш, ще те убия!“ Не след дълго открих отбелязаното дърво. Рових близо час около дънера му, но не открих нищо. Явно Пабло ме бе излъгал. Разгневен се върнах назад, но от него нямаше и следа. Бе избягал! Сигурно се бе преструвал, че умира, че стрелите са били отровни. Там, където бе лежал, открих бележка, която гласеше: „Когато човек пътува за Мато Гросо, за да търси богатство, трябва да бъде по-хитър!“ Тази подигравка страшно ме огорчи и аз се заклех да последвам съвета му: да стана по-хитър и да заловя на всяка цена подлия изменник, който се опита да ме убие.