Читать «Ягуарът на Мато Гросо» онлайн

Мануел, пъргав и силен, се метна върху нетърпеливия си Чикито, обърна се към хубавата, отскоро разцъфнала девойка, която тичаше да го поздрави, и извика:

— Оставям те сама вкъщи за няколко часа, Мануелита. Отивам да обиколя имението. Ще се върна за обяд.

— Не закъснявай, моля те, Мануел! — обърна се към брат си девойката.

Мануел докосна леко с камшика шията на коня, който се понесе бързо напред. Когато измина пътя покрай Бермехо, на чийто бряг се издигаше хубавото жилище, той изцвили и пое по пътя към полята.

От три години братът и сестрата обитаваха тази плодородна аржентинска земя, която покойният им баща бе оставил в наследство и която благодарение на неуморния труд на Мануел процъфтяваше бързо.

Имението не бе много голямо. В сравнение с огромните „естансии“¹, които образуват богатството на Южна Америка, то изглеждаше доста скромно, но бе достатъчно за нуждите на двамата сираци. Единственият разкош, който си разрешаваше любящата Мануелита, бе да приготви на брат си някое хубаво ястие и да украси ризите му с изящно везмо.

Къщата бе поддържана добре и макар малка, изглеждаше най-хубава от всички в местността, напоявана от реката Бермехо.

Мануелита се завърна вкъщи и започна домашната си работа в добро настроение, пеейки любимите си песни. Мелодичният й глас изпълваше жилището с радост и се разнасяше навън, ободрявайки индианците, които се трудеха в плантацията. Заета с домашните си грижи, Мануелита не забеляза, че някакъв мъж, яхнал кон, стоеше под прозореца и слушаше песента й.

Той бе около четиридесетгодишен, с грижливо избръснато лице и тънки устни. Имаше вид на жестокосърдечен човек, свикнал да се налага на всяка цена. В този момент обаче може би под влиянието на нежните мелодии, които се носеха от малката къща, лицето на конника изразяваше благосклонност. Когато гласът на Мануелита заглъхна, той извика:

— Отлично, девойко! Би могла да станеш много добра актриса!

Мануелита извика леко от изненада. Тя не познаваше този човек, който я бе слушал стаено под прозорците.

Странникът направи няколко крачки към къщата и отново заговори:

— Изплаших ли те, хубава девойко? — попита и се разсмя. — Толкова ли съм страшен? Твоята песен ме накара да спра коня си, за да те чуя. И не се разкайвам, защото си толкова хубава, колкото и гласът ти.

Мануелита, поруменяла, не отговори, но хвърли презрителен поглед към конника, чието лице бе станало отново строго и дори малко жестоко.

— Виждам, че не ти вдъхвам доверие и симпатия — измърмори той. — Мога ли поне да те попитам как ти е името?