Читать «Ягуарът на Мато Гросо» онлайн - страница 5

— Не знаех, че тази земя е ваша. Впрочем нищо лошо не съм сторил.

Човекът продължи гневно:

— Значи казваш, че не знаеш, че аз не разрешавам лова в именията си? Може би ще ми кажеш, че не знаеш и кой стои пред теб? Казвам ти го веднага: аз съм плантаторът Кабрильо де ла Бланка и когато заловя някой натрапник в земите си, поздравявам го така! — И той удари с камшика си младежа по шията.

Мануел вдигна пушката, но направи върховно усилие над себе си и я свали. Разказът на сестра му от предишната вечер го накара да се въздържи от необмислена постъпка, която би го довела до гибел.

Той се обърна към индианеца, който също трепереше от едва сдържан гняв.

— Да вървим!

— Да, вървете и повече да не сте се появили във владенията ми, защото следващия път няма да се задоволя само с лекия удар с камшик! — извика Де ла Бланка, който обърна коня си.

Мануел и Ледезма се отдалечиха и навлязоха отново в гората от тала, а конниците продължиха препускането си, съпроводени от бесния лай на кучетата.

— Сега разбирам защо баща ни не искаше да преминава реката — промълви Мануел с глас, в който се долавяше едва сдържаният гняв. — Този трябва да е лошият човек, за когото така често ни говореше. Едва се сдържах да не го застрелям! Какво ли би станало след такъв случай с Мануелита?

— Този човек е много властен! — добави индианецът. Тежки оловни облаци скриха лазура на небето и някъде надалеч вече се чуваха заплашителни гръмотевици.

— Идва буря! — забеляза индианецът.

— Ще трябва да изоставим за днес алигатора — отвърна Мануел.

Двамата се качиха на лодката. Ледезма взе отново веслата. През цялото време, докато преминаваха реката, младежът кипеше от вътрешен гняв. Не можеше да си прости, че трябваше да понесе унижението от удара с камшик на надменния господар на тези земи, и това го измъчваше.

Когато пристигна вкъщи, той се сбогува с Ледезма, после се отпусна разтреперан на стола и хвана с ръце главата си. Настроението му бе много лошо.

— Какво ти е, Мануел? — попита го сестра му, която се опита да свали ръцете му.

— Много съм оскърбен от собственика на земите зад реката, от този Кабрильо — отвърна с едва сдържан гняв Мануел. — Пръстът ми натискаше вече спусъка на пушката и без малко щях да пръсна надменната му глава, но мисълта за теб ме спря… Успях да се въздържа с огромни усилия на волята. Този човек е зъл! Вижда се веднага от тънките му устни, от ехидната му усмивка…

Мануелита потръпна, но се опита да скрие вълнението от брат си. Тя бе уверена, че Кабрильо е същият онзи човек, който предишния ден бе разговарял с нея. Но реши да премълчи неприятната среща и започна с нежни думи да го утешава. Навън бурята продължаваше да вилнее.

Скитникът бразилец

Сред гръмотевиците и яростната буря Мануел чу внезапно конско цвилене. Той се ослуша, за да разбере откъде идва — дали от обора в дъното на двора или от друго място. Цвиленето идваше от пътя и заедно с него се чуваше и човешка реч, откъслечни думи, чието съдържание не можеше да се разбере.

— Някой е спрял пред къщи — младежът стана от стола.