Читать «Мястото на екзекуцията» онлайн - страница 42

— След малко ще мина да я видя. — Джордж се пресегна и си взе кифличка. Каза си, че хич не са лоши. Бяха определено по-добри от тези, които правеше Ан. Много я биваше да готви, но с печенето не можеше да се оправи. Беше му се наложило да излъже, че изобщо не обича сладкиши. В противен случай щеше да яде нейните, защото нямаше представа как би могъл да я критикува. А пък нему се щеше да яде в продължение на петдесетина години мазни сладкиши, жилави баници и кейкове, които сякаш бяха взети от близката каменоломна.

Внезапно вратата се отвори с трясък. Червендалест мъж, навлякъл кожено яке над няколко ката ризи и пуловери, нахлу във фургона, задъхан и потен.

— Вие ли сте Томас? — обърна се той към Джордж.

— Аз съм Томас, момчето ми. — Томас се изправи на крака и от скута му се изсипа цяла лавина трохи. — Какво става? Да не са открил момичето?

Мъжът поклати глава, опрял ръце на коленете си, докато се опитваше да си поеме дъх и произнесе с усилие:

— В горичката под хълма Шийлд. Като че ли е имало борба. Изпочупени клони. — Той се изправи. — Пратиха ме да ви отведа там.

Джордж заряза чая и кифличката и излезе с новодошлия, последван от Томас. Представи се и попита:

— Вие от Скардейл ли сте?

— Да, аз съм Рей Картър. Чичо съм на Алисън.

„И баща на Джанет“, припомни си Джордж.

— На какво разстояние се намира тази горичка от мястото, където открихме кучето? — попита той, насилвайки се да върви в крак с фермера. Човекът вървеше доста по-бързо, отколкото можеше да се предположи при набитата му фигура.

— Около четвърт миля, ако се мине напряко.

— Доста се забавихме, докато открием нещо — каза меко Джордж.

— Мястото не се вижда от пътеката, затова първия път, когато са минавали през горичката, са го пропуснали — каза Картър. — Освен това трудно биха се сетили за него. — Той спря за миг и се обърна сочейки към имението Скардейл. — Вижте, ето го имението. — После се обърна още веднъж. — Ето го полето, през което се минали към гората, в която откриха кучето, и към Скарластън. — Мъжът пак се завъртя. — Ето го пътят, който води вън от долината. А това — завърши той, сочейки дърветата, скупчени някъде между имението и гората, в която бяха открили Шеп — е мястото накъдето сме се запътили. Това е път, който не води за никъде — добави Картър ядно, като обхвана с жест високите варовикови скали и мрачното сиво небе.

Джордж се намръщи. Човекът беше прав. Ако Алисън е била в тази горичка, когато са я хванали, защо кучето бе завързано в голямата гора, поне на четвърт миля разстояние? Ако пък са я хванали в просеката на голямата гора, и там тя не се е съпротивлявала, а се е боричкала по-късно, опитвайки се да се изтръгне от ръцете на престъпника, какво са търсели изобщо в задънения край на долината? Още една непоследователност, която Джордж прибави наум към досегашните, докато вървеше след Рей Картър към тесния залесен пояс.