Читать «Мястото на екзекуцията» онлайн - страница 41

Пътят към Скардейл беше почти толкова неприветлив на дневна светлина, както и нощем или на зазоряване. През нощта мракът поне бе прикривал страховито надвисналите над пътя скали — сега Джордж можеше много живо да си представи как някоя от тях смазва колата му като валяк консервена кутия. Днес по пътя имаше само една съществена разлика: портата беше широко отворена, така че колите можеха да минават свободно. До портата стоеше униформен полицай. Той се взря в колата на Джордж и щом разпозна шофьора, отдаде чест. Горкият човечец, каза си Джордж. Периодът, през който той самият патрулираше и мръзнеше на открито, беше за щастие кратък. Замисли се как ли полицаите, които не гонят кариера, се справят с това ежедневие — ден след ден кръстосване на улиците, охраняване на местопроизшествия, или пък, както днес — безплодно обикаляне из мразовита пустош.

Както пътят, така и самото село не беше станало по-привлекателно на дневна светлина. Нямаше нищо очарователно в мрачните къщурки на Скардейл. Сивите каменни постройки сякаш се бяха снишили към земята — по-скоро като подплашени кучета, отколкото като диви животни, които се готвят за скок. Стрехите на една-две от тях бяха увиснали, повечето се нуждаеха от боядисване. Между къщите се щураха кокошки, и всяка влязла в селото кола предизвикваше какофония от кучешки лай и овче блеене. Непроменени бяха само очите, които се взираха от прозорците във всеки новодошъл. Докато колата му навлизаше в селото, Джордж съзнаваше, че от всяка къща го наблюдават. Днес вече знаеше малко повече за наблюдателите иззад пердетата. Първо, те всички бяха жени, защото мъжете от Скардейл бяха до един с групите по издирването, за да помагат на полицията с познанията си за местността.

Джордж паркира колата си в отдалечената част на селската морава, до оградата на имението. Беше решил, че е време да поговори отново с госпожа Хокин. По пътя към къщата той спря край фургона, пристигнал днес от централата. Използваха го по-скоро като свързочен пункт между различните групи, отколкото като канцелария, и две полицейски служителки постоянно варяха вътре чай и кафе. Джордж открехна вратата и веднага установи колко точно беше предположението му, че ще открие тук инспектор Алан Томас, разположил се в най-топлото ъгълче на фургона, обзаведен с чаша чай от едната страна и пепелник, в който димеше голямата му лула от мирска пяна, от другата.

— Джордж — възкликна сърдечно Томас. — Идвай тук, момчето ми. Страшен студ, а? Добре, че не трябва да снова из горите.

— Нещо ново? — попита Джордж и кимна на служителката, която му предлагаше чай. Сипа си захар и се облегна на преградата.

— Абсолютно нищо, момчето ми. Общо взето, никой нищо не е открил. Тук-там по някой парцал, който си е лежал на същото място от месеци — уелският акцент на Томас придаде странно ведра нотка на потискащите новини. — Хапвай! — Той махна с ръка към чинията, пълна с кифлички с масло. — Донесе ги майката на момичето. Каза, че не можела да седи на едно място и да чака по цял ден.