Читать «Мястото на екзекуцията» онлайн - страница 247

Тя откри лесно интензивното отделение, разтвори двойната врата и се озова в празната приемна. Натисна звънеца на гишето и зачака. След няколко минути го натисна отново. Една от вратите се отвори и се появи сестра в бяла престилка.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя.

— Интересува ме състоянието на Джордж Бенет — каза Катрин с плаха полуусмивка.

— Роднина ли сте му? — осведоми се автоматично сестрата.

— Работя с него. Може да се каже, че съм приятелка на семейството.

— Съжалявам, но имаме право да допускаме в отделението само близки роднини. — В гласа на сестрата нямаше и капка съжаление.

— Разбирам — усмихна се Катрин. — Бих ви помолила само да предадете на Ан — искам да кажа, на госпожа Бенет, че съм тук. Исках да я заведа някъде да пием чай, ако й е възможно.

Сестрата се усмихна за първи път.

— Разбира се, че ще й предам. Бихте ли ми казали името си?

— Катрин Хийткоут. Къде да почакам госпожа Бенет?

Сестрата посочи към болничното кафене, и когато вече си тръгваше, Катрин подвикна след нея:

— А Джордж? Не можете ли да ми кажете нещо за него?

Този път сестрата поомекна.

— Състоянието му обикновено се нарича при нас „критично, но стабилно“. Следващите двадесет и четири часа са решаващи.

Катрин тръгна към асансьорите, леко зашеметена. Едва когато се озова в болницата, започна да схваща личната трагедия на Джордж така, както не бе могла след разговора със Сандра. Някъде там, зад затворените врати, Джордж лежеше, вързан за апарати и монитори. Като изключим това, което се бе случило с тялото му, какво ли ставаше със съзнанието му? Дали изобщо щеше да си спомни за писмото? Дали бе казал нещо пред Ан? Трябваше ли да се държи така, като че ли не се бе случило нещо особено? Може би това би било не само в неин интерес, но и би спестило допълнителни безпокойства на семейството?

Катрин откри кафенето, взе си минерална вода и седна на една ъглова маса. Бе така потънала в мислите си, че забеляза Пол едва когато той се надвеси над нея. Днес приликата му с Джордж й се стори направо плашеща. Бе прекарала толкова време, взирайки се в снимка на баща му, когато е бил на неговите години, че сега имаше чувството, че образът е слязъл от стената и е подменил шлифера и меката шапка със спортна риза и изтъркани джинси.

— Наистина съжалявам — каза Катрин.

— Знам — той въздъхна.

— Как е той?

Пол сви рамене.

— Не е добре. Казват, че инфарктът е масивен. Още не е дошъл в съзнание, но като че ли вярват, че ще се възстанови. О, Господи… — той покри лицето си с ръце, видимо разтърсен от преживяното. Катрин видя как раменете му потръпват, докато се опитваше да си възвърне самообладанието. — В линейката сърцето му спря, и ми се струва, че лекарите се опасяват и от мозъчни смущения. Казват, че ще го пратят на скенер, но не дават никакви прогнози — той се вторачи в масата.

Катрин постави съчувствено ръка върху неговата.