Читать «Непознати пътища» онлайн - страница 90

Чудната подземна светлина блестеше толкова ярко, че макар да бе присвил очи, Джоуи не виждаше почти нищо, но бе сигурен, че брат му се е продънил вдън земя, не просто в стария въглищен тунел, а много по-дълбоко, отколкото която и да е минна шахта можеше да се спусне. Тялото на Пи Джей бе тъмно копие, което се въртеше също като сянката на уплашения паяк надолу и надолу.

Въпреки че огненото кълбо се бе докоснало до него, Джоуи бе жив и здрав. Дрехите му дори не бяха пострадали. Той вече не изпитваше нужда да се обръща към Род Сърлинг, капитан Кърк или господин Спок за обяснение на чудотворното си спасение.

Джоуи прескочи пукнатината, която внезапно се увеличи още повече, и коленичи до Селест.

Повдигна дясната и длан, после и лявата. Нямаше рани. Нито дори синини.

Когато се опита да я събуди, тя промърмори нещо и се завъртя, ала не се съвзе.

Въглищните залежи, изяждани години наред от скритите пожари, бяха образували сложна плетеница от подземни тунели под Коъл Вали. Най-сетне светът с неговата тежест се оказа прекалено голям, за да бъде поддържан от тази нестабилна структура. В тази част от долината газовете и огньовете имаха катастрофални последици — нажежените проходи се срутваха, докато въглищата избухваха. Мазето се разтресе, подът се наклони и пукнатината стана по-широка от метър и половина. Сградата на „Сейнт Томас“ изведнъж се превърна от правоъгълник в разкривен ромб, дървените стени започнаха да се разместват и да се отделят от каменните си основи, за които бяха закрепени дълги години.

Таванът хлътна заплашително, а хоросанът и гредите започнаха да падат, когато Джоуи вдигна на ръце Селест.

Задъхвайки се в ужасния нажежен въздух, примигвайки заради парливите ручейчета пот, той се обърна към цепнатината. Вече беше станала почти два метра, прекалено широка бе, за да я прескочи с момиче на ръце.

Дори и да успееше обаче да се прехвърли отвъд бездната, Джоуи съзнаваше, че няма да успее да мине през всички каменни помещения, да стигне до стълбите, да се изкачи в стаичката зад светилището и да избяга от църквата, преди тя да се срути. Сърцето му отчаяно заблъска в гърдите. Краката му затрепериха, ала не от тежестта на Селест, а от внезапното му осъзнаване на собствената тленност. Не беше възможно да умрат така. Бяха стигнали дотук, бяха преживели прекалено много. Той беше постъпил правилно и само това имаше значение.

Беше направил правилното нещо и сега, каквото и да ставаше, нямаше да се страхува, нямаше да се страхува дори тук, в долината на смъртта.

„Няма да се страхувам от никакво зло.“

Внезапно разцепващият се таван спря да хлътва и се издигна обратно, давайки достатъчно въздух на Джоуи, а част от стената шумно се изтръгна от само себе си и освободи проход. Леден вятър прониза Джоуи.

Той се обърна към срутилата се стена и с удивление видя как каменните плоскости се отделят от придържащите ги болтове. Огромните гвоздеи се измъкнаха докрай, масивните плоскости се извиха като дъга в дъждовната нощ и църквата бавно се килна далеч от Джоуи. Клиновидната дупка беше зейнала между основата и надигащата се стена, а през нея нахлуваше и бурният вятър. Дупката се увеличаваше все повече, докато сградата се килваше настрани. Изход.