Читать «Непознати пътища» онлайн - страница 92

Запита се дали като бе променил собствената си съдба, бе спасил майка си от рака, който иначе щеше да я погуби след четири години. Дръзваше да се надява. Всичко се бе променило. Дълбоко в сърцето си обаче той знаеше, че с действията си бе превърнал света в по-добро място, раят не бе изгубен за човечеството.

Щом патрулната кола ги остави и отмина, Селест го хвана за ръката и рече:

— Имам да ти казвам нещо.

— Ами, кажи ми тогава.

— Всъщност да ти показвам нещо.

— Добре, покажи ми.

Тя го поведе по мократа улица през килима от мокри листа към сградата на общината. Всички кабинети на щатската администрация с изключение на полицията се намираха в тази постройка.

Библиотеката беше в дъното. Двамата прекосиха тъмния двор, минаха през сводестия вход на тухлената стена, под увисналите клони на дърветата и влязоха през входната врата.

С отминаване на бурята градът бе станал по-тих и от гробище.

— Само да не се изненадаш — каза Селест.

— От какво да се изненадам?

Входната врата бе от солидно дърво с голям стъклен панел в средата. Селест сви ръка и заби лакът в стъклото до бравата. То се счупи.

Стреснат, Джоуи се огледа към двора и улицата отвъд стената. Счупеното стъкло издаде слаб звук. Съмняваше се, че някой го е чул в този час на нощта. Освен това градът беше малък, а годината 1975, значи нямаше електронна аларма.

Селест се пресегна през счупеното стъкло и отключи вратата.

— Трябва да ми обещаеш, че ще повярваш.

Тя извади фенерчето от джоба на дъждобрана си и поведе Джоуи покрай бюрото на библиотекаря, между лавиците с книги.

Окръгът беше беден, затова библиотеката беше малка. Не беше трудно да се открие някоя определена книга. Всъщност Селест въобще не търси, защото знаеше къде да отиде.

Спряха пред секцията за художествена литература — тесен и висок над два метра стелаж. Тя насочи лъча на фенерчето към пода и цветните гърбове на книгите някак вълшебно се осветиха.

— Обещай, че ще повярваш — рече тя, а красивите и очи изглеждаха огромни и мрачни.

— В какво да повярвам?

— Обещай.

— Добре.

— Обещай, че ще повярваш.

— Ще повярвам.

Селест се поколеба, пое дълбоко въздух и заразказва:

— През пролетта на 1973, когато ти завърши гимназия, аз бях в прогимназията. Така и не ми стигна смелостта да те заговоря. Знаех, че не би ме забелязал, и така и стана. Ти заминаваше за колежа и сигурно щеше да си намериш момиче там, а аз никога повече нямаше да те видя.

Джоуи настръхна, но не разбра защо.

— Бях отчаяна, чувствах се по-задръстена и от най-големите загубенячки, затова се потопих в света на книгите, както правя винаги, когато съм депресирана. Бях точно тук, пред същия стелаж и си търсех някакъв роман… когато открих твоята книга.