Читать «Непознати пътища» онлайн - страница 20

Онази октомврийска дъждовна вечер, когато Джоуи пое по грешния път, в Коъл Вали бяха останали само три семейства. По график предстоеше да се изнесат преди Деня на благодарността.

През онази година всички сгради в града бяха сринати с булдозери. Боклуците от развалините щяха да бъдат извозени. Улиците, надигнали се и напукани от скритите подземни пожари, щяха да бъдат затворени и разрушени. Полята и хълмовете щяха да бъдат озеленени, мините щяха да бъдат оставени да горят — някои твърдяха в продължение на сто или на двеста години, докато най-накрая въглищните залежи се изчерпеха.

Геолозите, минните инженери и чиновниците от Отдела по природни ресурси в Пенсилвания смятаха, че пожарите ще подкопаят площ от около хиляда акра — много по-голяма от тази, върху която се простираше Коъл Вали. Следователно и пътят към града щеше да спадне на много места и да се превърне в смъртна опасност за шофьорите. Преди деветнайсет години, когато градът бе заличен от лицето на земята, пътят към него също бе разрушен.

Когато Джоуи се връщаше в Ашървил преди ден, странното шосе го нямаше. А сега го очакваше. Простираше се в дъждовния здрач към непозната нощ. Пътят, по който не бе поел. Джоуи отново извади бутилката. Беше я отворил, но не си спомняше как и кога.

Ако отпиеше от останалото уиски, шосето пред него можеше да избледнее, да започне да се стопява и най-накрая да изчезне напълно. Може би бе глупаво да разчита на тайнствения втори шанс и на паранормалното спасение. Доколкото познаваше света, Джоуи знаеше, че ако включи на първа и поеме по непознатото шосе, ще промени живота си, но не за добро. Вдигна бутилката към устните си.

Гръм удари някъде в студените небеса. Барабаненето на дъжда се усили и Джоуи вече не чуваше ленивото бумтене на двигателя.

Ароматът на уискито бе сладък като спасение. Дъждът продължаваше да се лее. Изми и последната светлина от мрачното небе.

Макар че се бе скрил от дъжда, Джоуи не можеше да избяга от спускащия се мрак. Нощта нахлу в колата — познат спътник, с който бе прекарал безброй самотни часове в болезнени размисли за объркания си живот.

Джоуи и нощта бяха допивали заедно много бутилки уиски, след което той потъваше в тежък сън. Трябваше само да допие уискито и това опасно изкушение, което надеждата даваше, щеше да се изпари. Мистериозният път щеше да изчезне и тогава той щеше да продължи живота си. И макар и без никаква надежда, поне можеше да си го изживее спокойно, в благословен пиянски унес. Седя така дълго време. Искаше да пие, но не го направи, Джоуи не забеляза идващата зад него кола, докато фаровете и не блеснаха в задното стъкло на шевролета му. Светлината го оплиска, сякаш покрай него с пълна пара премина локомотив с едно-единствено огромно око като на циклоп. Джоуи погледна в огледалото за обратно виждане, ала ярката светлина го заслепи и той примигна.