Читать «Непознати пътища» онлайн - страница 22

Някакъв човек в черен дъждобран с качулка седеше край колата и държеше фенерче. Помаха на Джоуи, умолявайки го спре.

Джоуи се озърна към червените стопове на колата, която следваше. Тя скоро щеше да мине покрай едно възвишение и да изчезне от погледа му.

Минавайки покрай плимута, той видя, че човекът с дъждобрана е жена. Всъщност момиче. Поразително красиво момиче. На не повече от шестнайсет — седемнайсет години.

На светлината лицето и странно му напомни лика на Светата Дева от църквата „Богородични мъки“ в Ашървил. Понякога на кървавочервената светлина на молитвените свещи ясното керамично лице на Девата имаше също толкова безнадежден израз в очите като това момиче.

Когато Джоуи мина покрай девойката, тя го погледна умолително и в красивото и лице той зърна нещо, което го стресна — страшно привидение на това лице с извадени очи, посинено и окървавено. Някак знаеше, че ако не спре да и помогне, тя няма да доживее да види отново зората и че ще умре от жестока смърт в някой безбожен миг от бурята.

Паркира край пътя пред плимута и слезе от колата си. Дрехите му все още бяха мокри, затова въобще не обърна внимание на дъжда и на студения нощен въздух, който не можеше да се мери със смразяващия страх, сграбчил го за гърлото, откакто Джоуи научи за наследството си.

Забърза по тротоара и момичето се приближи към него.

— Слава Богу, че спряхте — рече тя. Дъждът се сипеше от качулката и като блестящ воал.

— Какво се е случило? — попита я той.

— Просто отказа.

— Докато карахте?

— Да. Не е от акумулатора.

— Откъде знаете?

— Още имам мощност.

Очите и бяха огромни и тъмни. Лицето и сияеше на светлината на сигналната ракета, а по страните и дъждовните капки се стичаха като сълзи.

— Може да е от генератора — предположи Джоуи.

— Разбирате ли от коли?

— Аха.

— А аз не — отвърна тя. — Направо съм безпомощна.

— Всички сме.

Момичето го изгледа учудено.

Сигурно беше наивно и не подозираше за жестокостите на света. И въпреки това Джоуи срещна в очите му нещо, което не разбра.

— Чувствам се изгубена — добави тя и очевидно още говореше за колите.

Джоуи повдигна капака:

— Подайте ми фенерчето си.

Отначало момичето като че ли не го разбра, после му подаде фенера.

— Мисля, че е безсмислено.

Докато дъждът се лееше по гърба му Джоуи прегледа свещите и кабелите на акумулатора.

— Ако може просто да ме откарате у дома, с баща ми ще се върнем утре.

— Нека опитам да запаля първо — отговори той и затвори капака.

— Ама вие дори нямате дъждобран — притесни се тя.

— Нищо.

— Ще настинете ужасно.

— Това е само вода — кръщават бебетата в нея.

Над главите им клонките на планинските лаврови дървета се заплетоха от вятъра и купчина изсъхнали листа полетяха, завъртяха се и бавно, безжизнено като разбито сърце, сбогувало се завинаги с надеждата, легнаха по земята.

Джоуи отвори вратата на шофьора, седна зад волана и сложи фенерчето на седалката до себе си. Ключовете бяха на таблото. Опита се да запали, но не успя. Включи фаровете и те огряха всичко наоколо.

Момичето, което стоеше пред колата, потъна в светлина. Вече не бе сгрявано от червения блясък на ракетите. Черният му дъждобран заприлича на роба с меки гънки, а лицето и ръцете му засияха.