Читать «Непознати пътища» онлайн - страница 19

7

Джоуи намали, задмина знака „стоп“ и паркира точно срещу началото на пътя за Коъл Вали. Загаси фаровете, но остави двигателя включен.

Под надвисналите клони на дърветата двете мокри асфалтови ленти постепенно чезнеха в нарастващия мрак сред сенки черни като нощта. Нападали листа отрупваха тротоара и блестяха в мрака със странни светлини, като че сияеха. Сърцето му препускаше, биеше, блъскаше.

Джоуи затвори очи и се заслуша в дъжда.

Когато най-сетне отвори очи, беше почти убеден, че пътят ще е изчезнал, че е бил поредната халюцинация. Ала той си стоеше там. Двете ленти блестяха от сребърния дъжд. Листата, обагрени в червено и кехлибарено, блещукаха като пръснати скъпоценни камъни, примамващи го да поеме през тунела от дървета в тъмата отвъд.

Невъзможно.

Но го виждаше с очите си.

Преди двайсет и една години в Коъл Вали едно шестгодишно момченце — Руди Демарко — беше пропаднало в пукнатина, зейнала внезапно под краката му, докато си играело в задния двор. Ужасена от писъка на детето си, госпожа Демарко изтичала навън и открила сина си в дълбока три метра яма, от дъното на която се издигали серни изпарения. Жената се хвърлила в дупката. Там било горещо като в сърцето на пъкъла. Било като в пещ. Крачетата на Руди се заклещили между нападалите камъни, а отровните изпарения прикривали неизвестния ад на дъното. Задушаваща се, замаяна, дезориентирана, госпожа Демарко издърпала сина си от капана, в който попаднал. Докато нестабилната земя под краката и се напуквала, тресяла и хлътвала, жената довлякла Руди до някакъв наклон и панически започнала да дърпа детето нагоре. Земята пропаднала изведнъж и ямата се разширила, наклонената плоскост ужасяващо се сгромолясала надолу, ала жената успяла да издърпа детето си от горещите пари и да го положи на поляната. Дрешките му лумнали в пламъци. Майката легнала върху детето си и се опитала да задуши огъня, но и нейните дрехи се подпалили. Като притискала Руди към себе си и викала за помощ, тя се затъркаляла в тревата, за да угаси пламъците. Писъците и звучали зловещо в тишината — Руди вече не плачел. По-голямата част от дрехите му изгорели, косата му — опърлена, личицето му било обезобразено от ужасни мехури, а малкото му телце — обгорено. Три дни по-късно Руди Демарко починал от изгарянията в болницата на Питсбърг, където бил откаран с хеликоптер.

Шестнайсет години преди смъртта на детето местните живеели сред избиващите на повърхността подземни огньове, виещи се из минните галерии като антрацитни вени и артерии. Докато градските и щатските чиновници умували дали невидимите пожари ще изгорят от само себе си, докато спорели за различните възможности да ги потушат, докато пръскали цели състояния за скъпи консултации и безкрайни събрания, докато подхвърляли случая от една юрисдикция на друга, жителите на Коъл Вали не откъсвали поглед от мониторите, следящи за появата карбон-моноксид, за да не бъдат обгазени от отровните пари, които се просмуквали изпод основите на домовете им. Из града били пръснати вентилационни шахти над пожарищата с надеждата газът да бъде освободен и да бъде предотвратено образуването му в околните къщи или избиването му на детската площадка на началното училище. Трагичната гибел на Руди Демарко най-накрая принудила политиците и бюрократите да предприемат някакви мерки. Правителството изкупило най-застрашените домове, започвайки от онези, построени над най-горещите пожари, а после и домовете над по-слабите. През следващата година, докато къщите били изкупувани и жителите напускали града, Коъл Вали се превърнал в град-призрак.