Читать «Бараяр» онлайн - страница 91

Ъгловата им стая, на втория етаж на старата каменна бивша казарма, тази сутрин беше студена и съвсем тиха. Яркозелената морава зад прозореца чезнеше в мъглата, скриваща езерото, селото и хълмовете на отвъдния бряг. Влажното утро й действаше успокоително. Провеси крака от леглото; пресният розов белег на корема й само леко я рязна.

През вратата надникна Друшнакови.

— Миледи? — повика тихичко тя, а после видя, че Корделия е седнала и люлее босите си крака — упражнение за подобряване на кръвообращението. — А, добре, вече сте станали. — Дру влезе в стаята с голям поднос в ръце. Беше облечена в удобна рокля с широки, свободни поли и дебела топла жилетка, украсена с бродерия. Стъпките й прозвучаха по широките дъски на пода, после заглъхнаха по ръчно тъкания килим в средата на стаята.

— Гладна съм — каза учудено Корделия, щом ароматът от подноса погъделичка ноздрите й. — За пръв път от три седмици насам. — Три седмици от нощта на ужасите в замъка Воркосиган.

Дру се усмихна и остави подноса на масата до прозореца. Корделия наметна халата си, обу пантофите и се насочи към каничката кафе. Дру се въртеше около нея, очевидно готова да я подхване, ако тръгне да пада, но Корделия се чувстваше отлично. Седна и протегна ръка към димящия булгур с масло и каната с горещ сироп, който бараярците приготвяха от сгъстен дървесен сок. Превъзходна храна.

— Яла ли си, Дру? Искаш ли малко кафе? Кое време е?

Телохранителката поклати русата си глава.

— Благодаря, миледи. Около единайсет е.

През изминалите няколко дни тук, в езерното имение Воркосиган, Друшнакови се бе превърнала в част от спокойната обстановка. Корделия откри, че поглежда момичето едва ли не за пръв път, откакто бе напуснала Имперската военна болница. Дру бе грижлива и чевръста както винаги, но с някакво скрито напрежение — навярно й се струваше така само защото самата тя се чувстваше по-добре и егоистично искаше хората край нея също да се чувстват по-добре.

— Днес се чувствам много по-малко дебела. Вчера говорих с капитан Вааген по визора. Струва му се, че забелязва първите белези на молекулярна рекарцификация в малкия Пьотър Майлс. Това е много окуражаващо, стига човек да знае как да тълкува думите му. Той не дава лъжливи надежди, но на малкото, което казва, може да се разчита.

Дру вдигна поглед от скута си, усмихна се отзивчиво и поклати глава:

— Маточните репликатори ми се струват много странни. Толкова чужди.

— Не толкова странни като това, което ни е причинила еволюцията — усмихна й се в отговор Корделия. — Благодаря на Господ за технологията и рационалния дизайн. Знам какво говоря.