Читать «Бараяр» онлайн - страница 92

— Миледи… как разбрахте, че сте бременна? Не ви дойде ли?

— Менструалния цикъл ли имаш предвид? Всъщност не. — Тя си спомни миналото лято. Същата тази стая, същото неоправено легло. Тя и Арал можеха отново да започнат да споделят ласките си тук много скоро, макар че когато целта не бе да забременее, се губеше известна пикантност. — Миналото лято Арал и аз си мислехме, че сме се установили тук завинаги. Той бе излязъл в запаса, аз също… никакви ангажименти. Почти преминавах възрастовата граница за органичния метод, който като че ли бе единствената възможност на Бараяр. Затова той искаше да започнем незабавно. Така че няколко седмици след като се оженихме, аз отидох да извадят противозачатъчния ми имплантат. Което ме накара да се чувствам почти престъпница — у дома това не би могло да стане, без да имам родителско свидетелство.

— Наистина ли? — Дру я слушаше с отворена уста.

— Да, такова е бетанското законово изискване. Първо трябва да изкараш курс за получаване на родителско свидетелство. Поставиха ми имплантата на четиринайсетгодишна възраст. Помня, че бях имала менструален цикъл само веднъж. Сложиха ми имплантата, срязаха ми химена и ми пробиха ушите, а после бе моето дебютно тържество…

— Не сте… започнали да правите секс на четиринайсет, нали? — снижи глас Друшнакови.

— Бих могла. Но за това трябват двама, както знаеш. Намерих си истински любовник доста по-късно. — Корделия се срамуваше да признае колко много по-късно. Беше толкова трудно общителна… „И не си се променила особено“ — призна пред себе си кисело тя.

— Не мислех, че ще се случи толкова бързо — продължи Корделия. — Мислех си, че ни очакват няколко месеца сериозни и приятни експерименти. Но направихме бебето още от първия опит. Така че още не съм имала менструален цикъл тук, на Бараяр.

— От първия опит — повтори Дру. Устните й се сгърчиха от скрит страх. — Как разбрахте, че сте… забременяла? Гадене?

— Умора, преди гаденето. Но всъщност от онези малки сини точици… — Гласът й пресекна, щом забеляза сгърченото лице на момичето. — Дру, академични ли са всички тези въпроси, или имат някакъв по-личен интерес?

— Личен — задавено отвърна тя.

— Оо — отпусна се назад Корделия. — Искаш ли… да поговорим за това?

— Не… не зная.

— Приемам, че това означава „да“ — въздъхна Корделия. О, да. Беше същото като да се прави на мама-капитан за шейсетте бетански учени в Проекта, макар че въпросите, свързани с бременността, бяха навярно единственият междуличностен проблем, с който никога не я бяха обременявали. Но в сравнение с наистина тъпите глупости, с които й се беше нахвърляла онази рационална и внимателно подбрана група хора от време на време, варварските бараярски трудности сигурно бяха просто… — Знаеш, че ще се радвам да ти помогна с каквото мога.

— Беше в нощта на солтоксиновата атака — изхлипа Дру. — Не можах да заспя. Слязох до кухнята да си взема нещо за ядене. По обратния път забелязах, че в библиотеката свети. Там беше лейтенант Куделка. И той не можел да заспи.

„Ку значи, а? О, добре, добре.“ В края на краищата всичко това можеше да се окаже чудесно. Корделия се усмихна с искрено насърчение.