Читать «Бараяр» онлайн - страница 90

Илян се поколеба.

— Сър, генерал Воркосиган има абсолютен пропуск по императорска заповед. Има го от години. Трябва ми императорска заповед, за да го отменя.

— Точно това правя, Илян. — В гласът на Воркосиган се промъкна нотка на нетърпение. — По заповед на Арал Воркосиган, регент на Негово Императорско Величество Грегор Ворбара. Достатъчно официално ли е?

Илян подсвирна леко, но лицето му веднага стана отново безизразно, щом видя как Воркосиган се намръщи.

— Да, сър. Ясно. Има ли нещо друго?

— Това е всичко. Само за онази сграда.

— Сър… — каза началникът на болничната охрана, — ами ако… генерал Воркосиган откаже да спре при заповед?

Корделия ясно си представи как някой нещастен млад часови ще си изпати от цялата тази история…

— Ако вашите хора са наистина чак толкова затруднени от един старец, могат да използват сила, включително да стрелят със зашеметител — отвърна твърдо Арал. — Свободни сте. Благодаря ви.

Човекът от болницата кимна предпазливо и преустанови връзката.

Илян се поколеба за миг.

— Сигурен ли сте, че е добра идея, на неговата възраст? 3ашеметителят може да окаже вредно въздействие на сърцето. А и изобщо няма да му хареса, когато му кажем, че му е забранено да ходи там. Защо не… — Арал само го погледна студено и той преглътна. — Слушам, сър. — После отдаде чест и се изключи.

Арал се отпусна на мястото си, гледайки замислено празния екран на визора. После вдигна очи към Корделия и изкриви устни в иронично-страдалческа гримаса.

— Той е само един немощен старец.

— Този старец току-що се е опитал да убие сина ти. Това, което е останало от сина ти.

— Разбирам гледната му точка. Разбирам и страховете му.

— А разбираш ли и моите?

— Да.

— Ами ако се стигне до сблъсък — ако той се опита да се върне?

— Той е моето минало. — Той срещна погледа й. — Ти си моето бъдеще. А останалата част от живота ми принадлежи на бъдещето. Давам думата си на Воркосиган.

Корделия въздъхна и разтри врата и очите си. Боляха я.

Куделка потропа на вратата и надникна.

— Сър? Секретарят на министъра иска да знае…

— След малко, лейтенант — махна му да излезе Воркосиган.

— Да изчезваме оттук — каза неочаквано Корделия.

— Какво?

— Имперската болница. Имперската служба за сигурност, Имперската не-знам-какво-си — всичко това ми причинява ужасен пристъп на Имперска клаустрофобия. Хайде да отидем в езерното имение Воркосиган за няколко дни. Самият ти ще се възстановиш там по-бързо и за всичките ти всеотдайни любимци — тя тръсна глава към коридора, — ще бъде по-трудно да те открият там. Само ти и аз, момче. — Щеше ли да подейства? Ами ако се върнеха към сцената на лятното си щастие, а него вече го нямаше? Удавено в есенните дъждове… Тя усещаше как отчаянието в нея расте: жадуваше да възвърне загубеното им равновесие, да намери някаква стабилна опора.

Тон вдигна одобрително вежди.

— Превъзходна идея, мили капитане. Ще можем и да наглеждаме стареца.

— О, трябва ли… Оо. Да, разбирам. Добре. Непременно.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Корделия се събуди бавно, протегна се и се сгуши във великолепния копринен, пухен юрган. Другата страна на леглото бе празна — тя докосна възлавницата — студена и празна. Арал сигурно се беше измъкнал рано. Корделия се наслади на усещането, че най-сетне се е наспала, че не се е събудила с онази замайваща умора, мъчила ума и тялото толкова дълго. Това бе третата й поредна нощ, през която спа добре, стопляна от тялото на мъжа си — и двамата вече се бяха освободили с облекчение от досадните кислородни маски.