Читать «Бараяр» онлайн - страница 83

— Родът Воркосиган в този момент се състои от двама души — вие и Арал — отбеляза Корделия, едновременно развеселена и объркана. — А графовете Воркосиган са стигали до ужасен край и по време на вашата история. Били сте взривявани, застрелвани, умирали сте от глад, от удавяне, били сте горени живи, обезглавявани, умирали сте от болести и сте обезумявали. Не сте умирали единствено в леглото си. Мислех си, че ужасите са ваш приоритет.

Той й отвърна с болезнена усмивка.

— Но никога не сме били мутанти.

— Според мен трябва отново да поговорите с Вааген. Той характеризира уврежданията на плода като тератогенни, а не като генетични, ако съм го разбрала правилно.

— Но хората ще си мислят, че е мутант.

— Да не би, но дяволите, да се интересувате какво си мисли някакъв невеж прол?

— Другите от класата Вор, скъпа.

— Вор, прол, те са еднакво невежи, уверявам ви.

Ръцете му потръпнаха. Той отвори уста, после пак я затвори, намръщи се и каза по-остро:

— Един граф Воркосиган никога не е бил експериментално лабораторно животно.

— И това ще стане. Той служи на Бараяр още преди да се е родил. Не е лошо начало за един живот, посветен на честта. — Навярно в края на краищата от това щеше да излезе нещо добро, щеше да се придобие някакво ново знание. И ако не можеше да помогне на тях, може би щеше да облекчи мъката на други родители.

Пьотър рязко вирна глава.

— За всички, вие, бетанците, изглеждате нежни, но имате някаква ужасно студенокръвна жилка.

— Рационална жилка, сър. Рационалността има своите достойнства. И вие, бараярците, понякога трябвала се опитвате да бъдете такива. — Тя прехапа език. — Но струва ми се, отиваме прекалено далеч, сър. Все още предстоят твърде много о… — „опасности“, — трудности. Прехвърлянето на плацента в толкова напреднала бременност е доста трудно дори за галактиците. Признавам, иска ми се да разполагахме с време, за да повикаме по-опитен хирург отвън. Но не разполагаме.

— Да… да… то може и да умре, права си. Не е необходимо да… но се страхувам и за теб, момичето ми. Струва ли си?

Струваше ли си какво? Откъде можеше да знае? Дробовете й горяха. Тя му се усмихна уморено и поклати глава, което предизвика болезнена напрегнатост в слепоочията и врата й.

— Татко — разнесе се стържещ глас откъм вратата. Там се беше облегнал Арал, облечен в зелената си пижама, и с преносим кислороден апарат, прикрепен към носа му. Откога беше стоял там? — Мисля, че Корделия има нужда от почивка.

Очите им се срещнаха над Пьотър. „Бъди благословен, любов моя…“

— Да, разбира се — изправи се граф Пьотър. — Съжалявам, ти си напълно прав. — Той стисна ръката на Корделия за пореден път — силно, със сухата си старческа ръка. — Поспи. После ще можеш да разсъждаваш по-ясно.

— Татко!

— И ти не трябва да ставаш, нали? — каза Пьотър, излизайки от стаята. — Върви и си лягай, момчето ми… — понесе се гласът му по коридора.

Арал се върна след като граф Пьотър най-после си беше тръгнал.