Читать «Бараяр» онлайн - страница 82

ДЕВЕТА ГЛАВА

Около обед тя най-сетне заспа и се събуди изгубила представа за времето. Погледна учудено светлината на следобедното слънце, която проникваше през прозореца на болничната стая. Сивият дъжд бе изчезнал. Тя докосна корема си и се обърна на другата страна, за да открие, че на леглото до нея седи граф Пьотър.

Беше облечен в провинциалните си дрехи — стари униформени панталони, семпла риза и яке — които носеше само в езерното имение Воркосиган. Сигурно беше пристигнал направо в Имперската болница. Тънките му устни й се усмихваха тревожно. Очите му бяха уморени и безпокойни.

— Мило момиче. Не трябва да се събуждаш заради мен.

— Няма нищо. — Тя премига, за да проясни погледа си — чувстваше се по-стара от стареца. — Има ли нещо за пиене?

Той припряно й наля чаша студена вода и я наблюдаваше, докато я изпи.

— Още?

— Достатъчно е. Видяхте ли вече Арал?

Графът я потупа по ръката.

— Вече говорих с него. Сега си почива. Съжалявам, Корделия.

— Не е чак толкова лошо, колкото се страхувахме отначало. Все още има шанс. Надежда. Каза ли ви Арал за маточния репликатор?

— Малко. Но плодът сигурно вече е увреден. Безвъзвратно увреден.

— Увреден, да. Но никой не знае до каква степен. Дори капитан Вааген.

— Да, срещнах се с него преди малко — намръщи се Пьотър. — Амбициозен тип. Парвеню.

— Бараяр има нужда от парвенюта в добрия смисъл на думата. От нови хора. От технологично-образовано поколение.

— О, да. Затова се борихме и робувахме. Те са абсолютно необходими. И го разбират, някои от тях. — Нотка на самоирония смекчи устата му. — Но тази операция, която предлагаш, това прехвърляне… не звучи много безопасно.

— На колонията Бета е нещо обикновено — сви рамене Корделия. „Но тук, разбира се, не сме на колонията Бета.“

— Но има нещо по-просто, по-разбираемо — скоро ще можеш да опиташ отново. Операцията може да ти загуби много време.

— Времето… не това се тревожа да загубя. — Беше напълно безсмислено. Тя губеше по 26.7 часа всеки бараярски ден. — Във всеки случай, нямам намерение да преживея отново това. Схващам уроците бързо, сър.

На лицето му трепна тревога.

— Ще промениш решението си, когато се почувстваш по-добре. А сега това, което наистина има значение в момента — разговарях с капитан Вааген. Изглежда не се съмнява, че са настъпили силни увреждания.

— Ами, да. Не се знае обаче дали може да бъде направено нещо.

— Милото ми момиче. — Тревожната му усмивка ставаше все по-напрегната. — Значи така. Само плодът да беше момиче… или дори втори син… можехме да си позволим да задоволим твоите разбираеми, дори похвални майчински емоции. Но това нещо, ако оживее, някой ден ще стане граф Воркосиган. Не можем да си позволим един уродлив граф Воркосиган. — Той се отпусна на мястото си, сякаш бе направил някакво убедително изказване.

Корделия сбърчи вежди.

— Кои са тези „ние“?

— Родът Воркосиган. Ние сме един от най-старите велики родове на Бараяр. Навярно никога не сме били най-богатите, и рядко — най-силните, но това, което ни е липсвало по отношение на богатство, сме компенсирали с чест. Девет поколения бойци на Вор. Това би бил ужасен край след девет поколения, не разбираш ли?