Читать «Бараяр» онлайн - страница 35

Тя се опита да състави списък на правилата, до които смяташе, че е стигнала, но ги намери за толкова нелогични и несъвместими — особено в области, за които определени хора трябваше да се преструват пред други хора, че не ги знаят, — че се отказа от по-нататъшните усилия. Показа списъка на Арал и той една нощ го прочете в леглото и едва не се задуши от смях.

— Наистина ли ти изглеждаме така? Харесва ми твоето Правило №7. Трябва да го запомня… Де да го бях знаел като млад. Щях да избегна всички онези ужасни учебни филми в армията…

— Ако ми се смееш още, ще ти потече кръв от носа. — каза язвително тя. — Това са ваши правила, не мои. Вие играете според тях. Аз просто се опитвам да ги разбера.

— О, милият ми учен! Хм. Сигурно наричаш нещата с истинските им имена. Никога не сме се опитвал… би ли искала да нарушиш Правило №11 заедно с мен, мили капитане?

— Дай да видя кое — о, да! Определено. Сега ли? А заедно с него дай да ликвидираме и №13. Ударили са ме хормоните. Спомням си, че съродителката на брат ми разказа веднъж за този ефект, но тогава не й повярвах.

— №13 ли? Никога не съм предполагал…

— Това е, защото си от Бараяр и не си прекарал толкова много време в Правило №2.

За известно време науката беше забравена. Но тя откри, че може да го възбуди отново, промълвявайки:

„Правило №9, сър.“

* * *

Сезонът се променяше. Тази сутрин във въздуха се носеше дъх на зима. Някои от растенията в задната градина на граф Пьотър бяха увехнали от студа. Корделия очарована очакваше първата си истинска зима. Воркосиган й беше обещал снежна, мразовита зима, нещо, което бе виждала само по време на две свои изследователски мисии. „Преди да настъпи пролетта, ще родя син.“

Но следобедът грейна в есенна светлина и отново стана топло. Плоският покрив на предното крило на замъка Воркосиган излъчваше топлина около глезените й, макар хладният въздух вече да освежаваше страните й — слънцето вече залязваше зад градския хоризонт.

— Добър вечер, момчета — кимна Корделия на двамата стражи, застанали на пост в края на покрива.

Те също й кимнаха, а старшият дори докосна челото си в колеблив полупоздрав.

Корделия обичаше да наблюдава залеза от това място. Гледката на града, откриваща се от четвъртия етаж, беше прекрасна. Отвъд дърветата и сградите се виждаше реката, която разполовяваше града, но един голям изкоп предполагаше, че картината ще се наруши от нова постройка. Най-високата кула на замъка Ворхартунг, където бе присъствала на всички церемонии в залата на Съвета на графовете, се извисяваше над водата.

Зад замъка Ворхартунг се простираха най-старите части на столицата. Все още не бе виждала този район с неговите лъкатушещи улички, по които можеше да мине само един кон и които бяха непроходими за земеходи, макар да бе прелитала над странните, ниски и тъмни сгради в сърцето на града. По-новите части, които блестяха на хоризонта, напомняха повече галактическия стандарт и бяха разположени край модерни транспортни артерии.

Ворбар Султана по нищо не приличаше на колонията Бета. Бе се разпрострял по земята или се издигаше към небето странно двуизмерен и открит. Градовете на колонията Бета минаваха в шахти и тунели и бяха на много равнища — сложни, уютни и безопасни. Наистина, колонията Бета не можеше да се похвали толкова с архитектура, колкото с вътрешен дизайн.