Читать «Бараяр» онлайн - страница 36

Стражите се отдръпнаха и въздъхнаха, когато тя се наведе над каменния покрив, за да погледне навън. Наистина не им харесваше, когато се приближаваше на по-малко от три метра от ръба, макар цялото пространство да имаше ширина само шест метра. Но затова пък щеше да може да види земехода на Воркосиган, който скоро щеше да се покаже по улицата. Залезът беше много красив, но погледът й бе насочен надолу.

Тя вдишваше сложните миризми — от растенията, от водните изпарения, от отпадъчните промишлени газове. Бараяр допускаше удивително силно замърсяване на въздуха, сякаш… е, въздухът тук беше свободен. Никой не го измерваше, нямаше такси за обработка и филтриране… Разбираха ли тези хора какво богатство притежават? Можеха да дишат спокойно просто като излезеха навън и приемаха въздуха за нещо нормално, точно както приемаха и замръзналата вода, падаща от небето. Тя пое отново въздух, сякаш можеше някак си да се запаси, и се усмихна.

Някакъв далечен взрив прекъсна мислите й и пресече дъха й. Двамата стражи скочиха едновременно. „Просто чух гръм. Не е задължително да е свързан с Арал.“ А после си помисли с вледенено сърце: „Прозвуча като звукова граната. И то не малка. Мили Боже.“ От една улица зад няколко сгради се издигна стълб дим и прах, но Корделия не можеше да види източника му. Тя проточи врат навън…

— Миледи — стисна я за ръката по-младият часовой — Моля ви, влезте навътре. — Лицето му беше напрегнато, с разширени очи. Старшият бе сложил длан на ухото си и поглъщаше информация от комуникационния си канал. А тя нямаше комуникатор.

— Какво става? — попита тя.

— Миледи, моля ви, слезте долу! — побутна я безапелационно той към вратата на стълбичката, водеща към тавана, от който на свой ред водеха стълби към четвъртия етаж. — Сигурен съм, че не е нещо сериозно — успокоително каза той.

— Това беше звукова граната клас четири, вероятно изстреляна с въздушна пушка — запълни ужасяващото му невежество тя. — Освен ако този, който я е хвърлил, не е самоубиец.

Друшнакови отвори вратата на стълбата с машинно масло в едната ръка¹ и със зашеметителя си в другата.

— Миледи?

Часовоят изглеждаше облекчен и побутна Корделия към нея, а после се върна при старшия си. Плачейки вътрешно от страх, Корделия се усмихна през стиснатите си зъби и се остави да бъде придружена надолу по стълбите.

— Какво става? — попита тя Друшнакови.

— Още не зная. В закусвалнята в сутерена се задейства червената лампичка и всички заеха постовете си — задъхано отговори Дру. Трябва да се беше телепортирала чак оттам.

— Хм. — Корделия се втурна по стълбището. Комуникационният пулт в библиотеката сигурно щеше да е зает. Но все някой трябваше да има комуникатор… Тя се спусна по извитите стълби и изтича по черно-белите камъни.