Читать «Бараяр» онлайн - страница 37

Началникът на охраната на замъка наистина бе на мястото си и раздаваше заповеди.

— Идват направо тук — подхвърли през рамо командирът на войниците на граф Пьотър. Облечените в кафяви униформи мъже тичаха във всички посоки.

— Какво става? — попита Корделия. Сърцето й биеше бясно и не само защото бе тичала по стълбите.

Той я погледна, опита се да каже нещо успокоително и безсмислено, а после, по средата на изречението, промени решението си.

— Някой е стрелял срещу земехода на регента. Не е улучил. Продължават насам.

— Близо ли е попаднал изстрелът?

— Не зная, миледи.

Сигурно не знаеше. Но щом земеходът все още функционира… Тя му махна безпомощно с ръка да се връща към задълженията си и се насочи към фоайето. Двама от хората на граф Пьотър не я пуснаха до вратата. Тя изкачи три стъпала, спря и прехапа устни.

— Мислите ли, че лейтенант Куделка е бил с него? — попита плахо Друшнакови.

— Навярно. Обикновено е с него — отвърна Корделия разсеяно и зачака с вперени във вратата очи…

Чу спирането на колата. Един от хората на граф Пьотър отвори. Хората от охраната обградиха сребристия земеход, спрял под портика — Господи, откъде се бяха появили толкова хора? Колата беше издраскана и одимена, но пораженията не бяха сериозни: задният покрив бе здрав, макар предният да бе в драскотини. Задните врати се отвориха. Корделия протегна глава да види Воркосиган, но зелените гърбове на хората от ИмпСи й пречеха. После направиха път. Лейтенант Куделка мигаше замаяно, по брадичката му се стичаше кръв. Един от стражите му помогна да се изправи на крака. Най-после се появи Воркосиган, който отказа всякаква помощ. Дори и най-разтревожените стражи не посмяха да го докоснат без покана. Воркосиган влезе вътре с мрачно и бледо лице. Куделка го следваше, подпомаган от бастуна си и от един капрал от ИмпСи, от чийто нос течеше кръв. Един от войниците на Пьотър затвори предната врата на замъка Воркосиган и така остави навън три четвърти от целия хаос.

Арал срещна погледа й и мрачното му изражение мъничко се смекчи. Той й кимна: „Добре съм“. Устните й се присвиха в отговор: „За Бога, по-добре да…“

— …дяволски голяма дупка в улицата! — обясняваше Ку развълнувано. — Може да побере товарна совалка. Шофьорът прояви удивителен рефлекс… Какво? — Той се взря в един от хората, който го беше попитал нещо — Съжалявам, ушите ми бучат, бихте ли повторили? — И остана с отворена уста, сякаш да лапне думите му, после докосна лицето си и изненадано погледна изцапаната си с кръв ръка.

— Ушите ти са само заглъхнали, Ку. — каза Воркосиган. Гласът му беше спокоен, но прекалено силен. — Утре сутрин ще се оправиш. — Корделия разбра, че повишеният му тон не е, за да може да го чуе Куделка — слухът на самия Воркосиган също бе нарушен. Очите му се местеха прекалено бързо — единствен знак, че се опитва да чете думите по устните.

Почти в същия миг Саймън Илян доведе лекар. Воркосиган и Куделка бяха придружени до един спокоен заден салон, оставяйки безполезните според Корделия стражи. Корделия тръгна след мъжа си, последвана от Друшнакови. Лекарят незабавно започна прегледа, насочвайки се по заповед на Воркосиган първо към окървавения Куделка.