Читать «Бараяр» онлайн - страница 143

Арал я гледаше внимателно.

— Да, Корделия?

— Какво става в главата ти? — попита тя. — Къде сме ние в нея?

— Аз… съжалявам. Съжалявам, че не нападнахме по-рано. В резиденцията е много по-трудно да се проникне, отколкото във военната болница. И все пак… не можех да направя нищо. Нали офицерите от собствения ми щаб също чакаха в напрежение… не можех да рискувам хора и ресурси за лична облага. Положението на Майлс ми даде възможност да изисквам лоялността им пред лицето на натиска на Вордариан. Те знаят, че не бих искал от тях и роднините им да рискуват, ако не съм готов да споделя риска им лично.

— Но сега ситуацията е променена — отбеляза Корделия. — Сега не споделяш същите рискове. Техните роднини разполагат с колкото искат време. А Майлс има само шест дни, като извадим и времето, което губим в спор. — Тя усещаше как часовникът на репликатора тиктака — усещаше го в главата си.

Той не отговори.

— Арал… през цялото време тук искала ли съм ти някаква услуга, свързана със служебната ти власт?

На устните му трепна и изчезна тъжна полуусмивка. Сега вече гледаше само нея.

— Не — прошепна той; И двамата седяха напрегнати, наведени един към друг. Арал бе опрял лакти на масата, стиснал здраво ръце пред брадичката си; тя бе отпуснала длани на масата.

— Сега те моля.

— Сега — каза той след продължително колебание — е извънредно деликатен момент в цялостната стратегическа ситуация. В момента преговаряме тайно с двама от висшите военачалници на Вордариан да го предадат. Космическите сили съвсем скоро ще се присъединят към нас. Почти сме на границата да се справим с Вордариан с една окончателна битка.

Мислите на Корделия се отклониха — колко ли от военачалниците на Воркосиган в момента преговаряха тайно да ги предадат? Времето щеше да покаже. Времето.

Воркосиган продължи:

— Ако — ако успеем да завършим преговорите така, както искаме, ще бъдем в състояние да освободим повечето от заложниците с едно голямо, изненадващо нападение оттам, откъдето Вордариан не очаква.

— Не те моля за голямо нападение.

— Така е. Но ти казвам, че едно малко нападение, особено ако нещата не тръгнат добре, може сериозно да попречи на успеха на една по-голяма следваща атака.

— Може.

— Да, може. — Той наведе глава.

— Кога?

— След десетина дни.

— Не става.

— Ще се опитам да ускоря нещата. Но ти разбираш — ако проваля този шанс, няколко хиляди души ще заплатят за грешките ми с живота си.

Тя разбираше много добре.

— Добре. Да предположим, че за момента оставим бараярските армии настрана. Пусни мен да отида. Може би с един-двама войници. Съвсем частна акция.

Ръцете му удариха по масата.

— Не! За Бога, Корделия, не!

— Съмняваш се в моята компетентност? — попита застрашително Корделия. Самата тя определено се съмняваше, но сега не бе моментът да признава това. — Нима твоето „мили капитане“ е само галено име, или ти наистина вярваш в него?