Читать «Бараяр» онлайн - страница 131

— А губи ли Вордариан?

— Докато аз съм жив и пазя живота на Грегор, Вордариан не може да спечели — кимна убедено Воркосиган. — Вордариан ми приписва различни престъпления със скоростта, с която може да ги измисли. Най-сериозният от слуховете, които разпространява, е, че съм се отървал от Грегор и се стремя сам да стана император. Според мен това е опит да открие скривалището на Грегор. Той знае, че момчето не е с мен. Иначе щеше да се опита да пусне тук ядрена бомба.

Корделия сгърчи устни с отвращение.

— Все пак дали иска да залови Грегор, или да го убие?

— Да го убие, но в случай, че не може да го залови. Когато стане подходящо, ще взема Грегор тук.

— А защо не веднага?

Той се отпусна с уморена въздишка и бутна напред подноса с останалата яхния и парченца хляб.

— Защото искам да разбера колко от силите на Вордариан ще мога да привлека преди окончателната развръзка. „Да дезертират“ за мен не е съвсем точната дума… да преминат на другата страна, може би. Не искам да започна втората година от службата си с четири хиляди военни екзекуции. На всички под дадено военно звание може да се даде пълна амнистия на основание на факта, че са се заклели да следват своите офицери, но искам да спася и колкото мога повече от старшите командири. Засега са осъдени петима областни графове и Вордариан, надежда за тях няма. Проклинам го, че започна всичко това.

— Какво правят войските на Вордариан? Това позиционна война ли е?

— Не съвсем. Той губи много от своето и моето време в опити да завземе няколко безполезни пункта, като например склада за припаси в Мариград. Ние го задържаме там. Това ангажира командирите му и отклонява мислите им от основното — базираните в космоса сили. Ех да беше на моя страна Канциан!

— Открило ли го е вече твоето разузнаване? — Адмирал Канциан беше един от двамата мъже в бараярското Върховно командване, които Воркосиган разглеждаше като превъзхождащи го по отношение на стратегията. Канциан беше специалист по нападателните космически операции и базираните в космоса сили имаха огромно доверие в него. „По ботушите му никога не залепва конска тор“ — бе казал навремето Ку, за голямо забавление на Корделия.

— Не, но и Вордариан не го е открил. Просто е изчезнал. Моля се на Господ да не е бил убит при някоя глупава улична престрелка и да не лежи някъде неидентифициран. Би било огромна загуба.

— Нямаш ли намерение да отидеш при тях? Да се опиташ да повлияеш на космическите сили?

— Защо мислиш държа базата Танъри? Прецених плюсовете и минусите на това да преместя полевия си щаб на борда на кораб. Реших, че още е рано — може да се изтълкува погрешно като първа стъпка към бягство.

Бягство. Каква съблазнителна мисъл! Далеч, далеч от това безумие, докато не се сведе до едноизмерен второстепенен пълнеж на някой галактически бюлетин. Но… бягство от Арал? Тя се вгледа в него: отпуснат на канапето, вперил невиждащи очи в остатъците от вечерята си. Уморен, не особено красив (освен навярно острите му сиви очи) мъж на средна възраст в зелена униформа — един жаден разум в постоянна вътрешна война с породената от страха агресивност, дължаща се на странния бараярски живот. „Трябваше да се влюбиш в някой щастлив мъж, щом си търсила щастие. Но не, ти се влюби заради секващата дъха красота на болката…“