Читать «Бараяр» онлайн - страница 114

Стигнаха до превала на Ейми Пас и продължиха надолу. Случайни хора чакаха Кли край пътя. Той предаваше устни съобщения, изтраквайки ги по начин, който звучеше на Корделия като че ли ги бе запомнил дословно. Раздаваше писма — на хартия и на евтини вокодискове, с тънки тенекиени самозадействащи се устройства. На два пъти се спря да прочете писма на очевидно неграмотни получатели и веднъж — на един слепец, воден от малко момиченце. При всяка нова среща Корделия се раздразваше все повече, стигнала до предела на нервното изтощение. „Дали този човек няма да ни предаде? На какви приличаме на тази жена? Поне слепецът не може да ни опише…“

На здрачаване Кли се върна от едно от обхожданията си, огледа смълчаната мрачна пустош и заяви:

— Това място е доста оживено.

Корделия откри, че мислено се съгласява с него — това очевидно бе белег за преумората й. Той я огледа с тревога в очите.

— Мислите ли, че ще издържите още четири часа, миледи?

„А каква е алтернативата? Да седим в тази кална локва и да хленчим, докато ни хванат?“ Тя се изправи с усилие от дънера, на който бе седяла, очаквайки да се върне водачът им.

— Зависи какво ни очаква след тези четири часа.

— Домът ми. Обикновено прекарвам нощта у племенницата си, тя живее наблизо. После имам още десетина часа път, докато свърша с разнасянето на писмата, но ако продължим напряко, можем да стигнем за четири. Мога да си довърша работата утре сутрин и да спазя графика си както обикновено.

Какво ли означава това „напряко“? Но Кли очевидно бе прав: сигурността им зависеше изцяло от анонимността и от незабележимостта им. Колкото по-скоро се скриеха, толкова по-добре.

— Водете ни, майоре.

Отне им шест часа. Конят на Ботари окуця малко преди да стигнат. Той слезе от него и го поведе. Животното куцаше и тръскаше глава. Корделия също вървеше пеша, за да успокои изранените си крака, да се стопли и да не заспи във вледеняващия мрак. Грегор заспа и падна от коня, заплака за майка си, после когато Кли го премести пред себе си и го прегърна здраво, отново заспа. Последното изкачване пресече дъха на Корделия и разтуптя сърцето й, въпреки че се овесваше на стремето на Роуз. И двата коня вървяха като болни от артрит старици и само стадният им инстинкт ги караше да следват издръжливото конче на Кли.

Внезапно изкачването се превърна в спускане от хребета в някаква огромна долина. Дърветата растяха нарядко, често се срещаха планински поляни. Корделия усещаше планината около себе си — най-после истински планински пейзаж с огромни заливи от мрак и грамадни маси от камък, мълчаливи като вечността. Три снежинки се стопиха върху извърнатото й нагоре лице.

В края на една тъмна ивица дървета Кли спря.

— Край на пътя, приятели.

Корделия заведе ходещия насън Грегор в мъничката колиба, намери пипнешком пътя до някакво легло и го сложи да легне. Докато го завиваше с одеялото, той изхленчи в съня си. Тя остана за миг с вцепенен мозък, а после, в последен изблик на просветление, изу чехлите си и се качи при него. Краката му бяха студени като на крио-труп. Когато ги стопли с тялото си, треперенето му постепенно се превърна в дълбок сън. Смътно усети, че Кли, Ботари или някой друг пали огън в огнището. Бедният Ботари, той също бе стоял буден толкова дълго, колкото и тя. От военна гледна точка в известен смисъл той бе неин мъж — тя би трябвало да се грижи за храната, за краката, за съня му… би трябвало, би трябвало…