Читать «Бараяр» онлайн - страница 111

Пьотър огледа преценяващо припасите.

— Сушено козешко? — кимна той към кожените ленти.

— Най-вече — отвърна старецът.

— Ще вземем половината. И стафидите. Запази кленовата захар за децата. — И все пак Пьотър пъхна една бучка в устата си. — Ще те потърся може би след три дена, а може би и след седмица. Имаш опит от Войната на Юри, нали?

— Че как. — пак се усмихна старецът.

— Сержант — махна Пьотър на Ботари. — Тръгваш с майора. Вземи нея и момчето. Той ще ви скрие. Кротувайте, докато дойда да ви прибера.

— Да, милорд — каза безизразно Ботари. Единствено премигващите очи издаваха неспокойствието му.

— Кой е този, генерале? — попита старецът, поглеждайки Ботари. — Някой нов?

— Градско момче — отвърна Пьотър. — На сина ми е. Но е майстор в рязането на гърла. Ще свърши работа.

— Наистина? Добре тогава.

Пьотър явно бе уморен. Изчака Естерхази да му помогне да се качи на коня, намести се на седлото с въздишка, прегърбен — нетипична за него стойка.

— По дяволите, сигурно започвам да остарявам.

Мъжът, когото Пьотър бе нарекъл „майор“, бръкна замислено в страничния си джоб и извади кожена кесия.

— Искате ли малко евкалиптови листа, генерале? По-добри са за дъвчене от козешкото, макар да не траят толкова дълго.

Пьотър се оживи.

— Оо, ще ти бъда извънредно благодарен. Но не цялата ти кесия, човече. — Пьотър порови изсушените листа, отсипа си щедро половината и ги натъпка джоба на гърдите си. Лапна няколко и върна кесията с искрен поздрав. Евкалиптовите листа бяха слаб стимулант — Корделия не бе виждала Пьотър да ги дъвче във Ворбар Султана.

— Грижи се за конете на господаря — викна отчаяно Естерхази на Ботари. — И помни, че не са машини.

Графът и Естерхази насочиха животните си обратно по пътеката, Ботари изсумтя нещо несвързано. Само след няколко мига двамата се скриха от погледите им. Настъпи пълна тишина.

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Майорът намести удобно Грегор зад себе си между постелката и дисагите. Корделия трябваше да се справи с още едно поредно изкачване върху средството за мъчения на хора и коне, наречено седло. Никога нямаше да успее без помощта на Ботари. Този път майорът държеше юздите й и Роуз вървеше до неговия кон почти без да се дърпа. Ботари изостана, оглеждаше се внимателно.

— Значи — каза след известно време старецът, поглеждайки я отстрани, — вие сте новата лейди Воркосиган, а?

Разрошена и мръсна, Корделия се усмихна отчаяно.

— Да. Само че граф Пьотър не каза вашето име, майор…

— Амор Клиюви, миледи. Всички ми викат просто Кли.

— Ами… какъв сте? — „Някакъв планински дух, повикан от Пьотър?“

Той се усмихна — по-скоро отблъскващо, отколкото привлекателно, като се имаше предвид състоянието на зъбите му.

— Аз съм Имперската поща, миледи. Яздя сред тези хълмове на всеки десет дена. Тук съм от осемнайсет години. Повечето хора ме знаят само като Кли Пощата.

— Мислех си, че пощата се разнася из тези райони с леколет.

— Сега ги въвеждат. Но леколетите не отиват във всяка къща, а само в централните пунктове. Няма вече вежливост. — Той изплю отвращението си заедно с евкалиптовото листо. — Но ако генералът задържи въвеждането им тук с още две години, ще изпълня последните си двайсет години и ще имам служба три пъти по толкова. Пенсионирах се на втората двайсетилетка.