Читать «Бараяр» онлайн - страница 109

Най-после вятърът утихна. Корделия можеше да чуе как конете дъвчат растенията: едно непрестанно хруп-хруп-хруп.

— Конете няма ли да се прихванат с термични сензори? А и ние също, въпреки че свалихме енергийните си клетки. Не разбирам как не са успели да ни открият толкова време. — Дали войниците точно сега не бяха над тях и не ги наблюдаваха от облаците?

— А, всички хора и животни по тези хълмове ще се прихванат с термичните им сензори, стига да започнат да ги насочват правилно.

— Всички? Не забелязах нито едно живо същество.

— Досега минахме покрай двайсетина ферми. Ще прихванат всички хора, с кравите, козите, елените и децата. Ние сме сламки в копа сено. И все пак няма да е зле скоро да се разделим. Имам една-две идеи, ако успеем да стигнем прохода Ейми Пас рано сутринта.

След известно време, когато непрогледният мрак започна да изсветлява, Ботари отново я избута върху гърба на Роуз. През дърветата бе започнала да се процежда бледата светлина, предхождаща зазоряването. Водена от Ботари, Корделия се вкопчи в седлото в беззвучното си страдание. През първите двайсет минути от ездата Грегор още спеше с отворена уста, отпуснат и блед в прегръдките на Пьотър.

Усилващата се светлина показа опустошенията на нощта. Ботари и Естерхази бяха кални и изподрани, кафяво-сребристите им униформи бяха измачкани. Ботари беше дал якето си на Грегор и сега бе по риза без яка и приличаше на осъден престъпник, когото отвеждат на гилотината. Зелената генералска дреха на Пьотър бе в сравнително добро състояние, но обраслото му лице с кръвясали очи бе като стърнище. Самата Корделия се чувстваше безнадеждно изпомачкана, мокра и мръсна.

„Можеше и да е по-лошо. Можех да съм все още бременна. Ако умра сега, поне ще умра само аз.“ Дали точно сега мъничкият Майлс бе на по-безопасно място от нея? Анонимен в репликатора си на някоя лавица в секретната лаборатория на Вааген и Хенри? Можеше само да се моли да е така, дори и да не бе в състояние да повярва. „Ей, вие, бараярски копелета, по-добре да оставите момчето ми на мира.“

Лъкатушеха по дългия склон. Въпреки че се движеха ходом, конете дишаха тежко и се препъваха в корени и камънаци. Спряха на дъното на малка седловина. И конете, и хората пиха от тъмния поток. Естерхази отново разхлаби такъмите на конете, почеса ги под оглавниците и те започнаха да пъхат ноздрите си в празните му джобове. Мъжът им мълвеше извинения и насърчителни думи.

— Всичко е наред, Роузи, довечера ще можеш да си починеш. Само още няколко часа. — Това бе по-добър инструктаж, отколкото някой изобщо се бе погрижил да даде на Корделия.

Естерхази остави конете на Ботари и заедно с Пьотър се изкатериха по склона към гората. Грегор си бе намерил занимание: събираше трева и хранеше животните. Те опитваха с устни местните бараярски растения и ги изплюваха — очевидно не бяха вкусни. Момчето продължаваше да вдига падналите снопчета трева и отново им ги предлагаше, опитвайки се да ги натика в устите им.

— Какво възнамерява да прави графът, знаеш ли? — попита Корделия.