Читать «Бараяр» онлайн - страница 110
Лоис Макмастър Бюджолд
Ботари сви рамене.
— Да се свърже с някого. Иначе няма да успеем.
Не й оставаше нищо друго освен да се съгласи. Тя легна отново и се заслуша за леколети, но чу само бълбукането на малкото поточе, подемано от къркоренето на празния й стомах. Наложи й се да се надигне веднъж, за да попречи на гладния Грегор да опита лично някои от евентуално отровните растения.
— Но конете ги ядат — възрази той.
— Не! — Корделия потръпна, когато си представи неблагоприятните биохимични и хистаминни реакции. — Това е един от първите навици, които трябва да усвоиш в Бетанския Астрономически план, разбираш ли? Никога не лапай непознати неща, докато не бъдат изследвани в лабораторията. Всъщност избягвай да докосваш и очите, устата и лигавиците си.
Грегор инстинктивно изтри носа и очите си. Корделия въздъхна и отново седна. Преглътна, мислейки си за водата от поточето. Надяваше се Грегор да не забележи непоследователността й. Момчето хвърляше камъчета във вировете.
Естерхази се върна след цял час.
— Хайде.
Този път само водеха конете за поводите — сигурен белег за предстоящото изкачване по стръмнината. Корделия се катереше и изподраскваше ръцете си. Хълбоците на конете се движеха равномерно. Преминаха хребета, спуснаха се надолу, отново се изкачиха и излязоха на кална пътека, прорязана в гората.
— Къде сме? — попита Корделия.
— На пътя за Ейми Пас, миледи — съобщи Естерхази.
— Това да е път? — промълви стъписано Корделия. Пьотър беше застанал недалеч с някакъв старец, който държеше юздите на малко набито черно-бяло конче.
За коня очевидно се грижеха много повече, отколкото за стареца. Бялата му козина бе чиста, а черната — блестяща. Гривата и опашката му бяха грижливо разчесани. Краката и глезените му бяха мокри и тъмни, а коремът му бе изпръскан с прясна кал. В допълнение на старото кавалерийско седло като това на Пьотър, кончето бе натоварено с огромни дисаги и навита постелка.
Старецът, небръснат като Пьотър, беше облечен в яке на Имперската пощенска служба, толкова износено, че синият му цвят се бе превърнал в сивкав. Останалото му одеяние се състоеше от странни части от различни стари униформи: черна войнишка риза, древни зелени панталони и износени, но отлично лъснати високи до коленете офицерски ботуши. Носеше обикновена филцова шапка, в чиято избеляла щампована лента бяха затъкнати няколко изсъхнали цветя. Облизваше изцапаните си с черно устни и гледаше към Корделия. Липсваха му няколко зъба, а останалите бяха дълги и жълто-кафяви.
Погледът на стареца се насочи към Грегор, хванал се за ръката на Корделия.
— Значи това е той, а? Хм. Дребосък. — Той се изплю замислено в буренака край пътеката.
— Ще порасне. Ако спечели време.
— Ще видя какво мога да направя, генерале.
Пьотър се захили, сякаш на някаква негова си шега.
— Носиш ли някаква храна?
— Че как — усмихна се старецът. После се обърна, затършува в дисагите и оттам извади пакет стафиди, завити в стар найлон, някакви кафеникави кристали, загърнати в листа, и нещо, което приличаше на ленти кожа, завити в някаква пожълтяла папка. Корделия успя да прочете надписа: „Осъвремен пощенски правилник С6.77а, изменен 6/17. Да се картотекира незабавно сред дългосрочните дела.“