Читать «Да живее крал Кор!» онлайн - страница 9

С няколко бързи крачки се добра до целта и прокара пръсти по вратата. Показалецът му откри многообещаваща бразда, последва я надолу до лека издатина и натисна трикратно. Внезапно главата му се отметна настрани. Тих звук! Той се прилепи към вратата.

Някой се задаваше по уличката, избягвайки всякакъв шум. Друг агент? Или го преследваха?

Сякаш в проблясъка на лунна светлина сред тъмната алея пред мисления взор на Кенрик внезапно се появи жената, която днес бе дошла в стаята му заедно с крал Кор. Тя имаше нежен глас, застрашително благи обноски… и криеше смъртна заплаха като връхлитащ ястреб. На много светове бе срещал такива като нея. Жени, които използват телата си като оръжие. Атикус беше прав — имаше защо да се опасява от лейди Яракома. Ала тя изигра ролята си добре, навярно с пресметливата надежда да приобщи към своите желания оздравяващия и безпаметен принц Кор. Ако бе пратила съгледвачи подир него — а в това нямаше нищо чудно…

Ръката му стисна ножницата. Още не знаеше как точно да действа с оръжието, но вече познаваше бутона, освобождаващ удара му, какъвто и да бе той.

Тихият звук, който го бе стреснал, не се повтори. Не виждаше нищо, освен още няколко сводести врати. Сигналът… защо никой не отговаряше? Стискайки оръжието в десницата си, той опипа мястото с лявата си ръка. Може би трябваше да натисне пак…

В този миг вратата се разтвори безшумно.

— Седем-девет-две.

— Осем-десет-три — долетя от мрака. Тънки пръсти стиснаха китката му и го дръпнаха навътре. Вратата се затвори.

Ръката го теглеше и той се подчини, без да прибира оръжието. Усети как около него се плъзва надиплен плат. След малко отпред се разля мъждива светлина и той видя, че е попаднал в неголяма стая. Входът не се забелязваше, по стените се спускаха пищни завеси от въгленочерно платно, осеяно със сребърни руни. Светлината се излъчваше от сфера върху поставка в средата на стаята. От двете й страни бяха разположени един срещу друг два стола от черно дърво.

Всичко това отговаряше на сведенията от инструктажа и той веднага позна жената, която го бе въвела. Тя беше висока и сравнително слаба, с овално лице и изразителни черти. Нейната кожа имаше характерния за ланасколците червеникав оттенък, а и дългата й разпусната коса беше тъмнорижава.

По черната й рокля проблясваше сребриста бродерия със същите магически знаци, които се виждаха по завесите. На ръцете си имаше черни ръкавици с пришити към връхчетата на пръстите орлови нокти.

Той пръв наруши мълчанието.

— Николе.

— Да, аз съм. — Гласът й беше тих, алтов. — Но кой си ти, скрит под облика на господаря Кор Кенрик? Ако не беше онзи, когото трябва да приютя, нямаше да познаваш тайната на вратата. Защо не бях известена за идването ти?

Той разкопча плаща си.

— Не знам какво се случи. Бях пратен да подменя оракула в храма Орм. Вместо това се събудих в тялото, което виждаш.

Очите й бяха дълги, леко скосени нагоре към слепоочията. Тя го оглеждаше внимателно.