Читать «Да живее крал Кор!» онлайн - страница 12

— Доставихме обещаното — повтори първият. — Плащай сега!

Макар и стреснат, той изглеждаше твърдо решен да получи каквото му се полага. Една висока скала пречеше на Кенрик да види към кого са отправени думите.

Във въздуха се преметна издута кесия, човекът я грабна и я претегли на длан, като че ли само с това можеше да преброи съдържанието й. Удовлетворен, той я пъхна под туниката си, завъртя се на пети и пое през пустинята, следван от двамата си съучастници. Но онзи, който им бе платил, така и не се появи пред пленниците.

Слънчевият блясък принуди Кенрик да присвие очи. Имаше чувството, че се пече на бавен огън. Запита се дали така ще срещне края, завързан и изоставен сред тази безплодна пустош.

После… нещо го докосна. Той едва не изкрещя, защото самата същност на допира го потресе. Някой сондираше съзнанието му! В това посегателство се долавяше чужда намеса, също както и в оръжието, с което ги бяха заловили. Веднага разбра, че няма работа с екстрасенс. Не, сондажът имаше механична основа. И другопланетна — дотолкова различна, че само на моменти напипваше неговата мисловна честота като птица, която кълве слепешком.

Разбира се, Кенрик имаше защита. Нито един агент не потегляше с мисия без мисловен щит. Същото навярно се отнасяше и до Николе. Всяко проникване в съзнанието би могло да разчете само тукашните им роли. Но сондажът работеше толкова колебливо, че сигурно и това нямаше да постигне. Онзи, който го използваше, явно не успяваше да налучка подходящата честота.

И все пак продължаваше с опитите. Кенрик си представи как невидимият враг отчаяно се мъчи да настрои прибора. Най-сетне кълването престана. Явно наближаваше прекият сблъсък. Кенрик се напрегна, очаквайки появата на човека, който бе наел похитителите. Ала в душната жега се влачеха минута подир минута и никой не идваше. Не се чуваше нито звук.

Николе се размърда с тих стон.

— Отиде си.

Думите й звучаха дрезгаво, като че едва ги изричаше с пресъхнала уста. Но ако ги бяха изоставили в това безпомощно състояние…

— Да — добави тя, сякаш четеше мислите му по-добре от сондажа. — Нищо чудно да са ни изоставили. Ако е тъй, до вечерта ще сме мъртви — тук слънцето убива бързо и сигурно.

— Как… — опита се да заговори той.

— Чакай! Може би има решение… там… — Тя посочи с брадичка.

Откъм неговата страна под сянката на една стърчаща скала зееше дупка в земята. Тесен кръгъл отвор, колкото да се пъхне човешки палец. Наблизо се издигаше могилка от пясък и ситни камъчета. Кенрик зърна от дупката да изниква червеникаво топче — главата на членесто същество, което след малко изпълзя навън и се надигна на сгънатите си бронирани крачета. В предната част на главата имаше три очи, а малко под тях провисваше валмо от пипала, напомнящо жилава брада. По гърба му стърчаха груби черни косъмчета.

— Огнена гъсеница — поясни Николе. Говореше бавно, с отпаднал глас. — От всичко на света най-много обича сол. Погледни въжетата.