Читать «Да живее крал Кор!» онлайн - страница 14

— Хайде!

Като я придържаше, той заобиколи една скала, после втора.

Внезапно тя извика и посочи напред с подпухнал показалец.

Досега Кенрик бе смятал, че камъните около тях не са нищо друго, освен игра на природата. Но гледката подсказваше противното. От обжарената, пропукана почва стърчеше арка, явно дело на човешки ръце, макар опорните колони да бяха се слегнали толкова дълбоко, че сенчестото пространство под нея бе съвсем тясно — колкото да пропълзят. Ала дори и това беше надежда за оцеляване. Подкрепяйки момичето, Кенрик закуцука нататък.

Щом стигна до проядения от времето камък, той се отпусна на земята и помогна на Николе да коленичи. После двамата пропълзяха в тунела. Ако успееха да преживеят деня, вечерта щеше да им донесе нови надежди.

Кенрик напредваше почти слепешком, тъй като очите му все още не можеха да се пригодят към резкия преход от ярко слънце към почти пълен мрак. Двамата се плъзнаха надолу сред лавина от боклуци, чакъл и облаци глинест прах, които ги караха задавено да кашлят, докато накрая спряха, полузасипани от срутената маса.

— Николе?

Опипа наоколо. Отначало не откри нищо, после пръстите му срещнаха дългата сплъстена коса.

— Николе! — извика той отново, но му отвърна само громолящото ехо и тракането на падащи камъчета. Изплашен, че нова лавина може окончателно да ги погребе, Кенрик трескаво заработи с ръце.

След като се освободи, той се ориентира по косата, за да измъкне девойката. Плъзна ръка по тялото и с облекчение усети как сърцето бие под дланта му. Издърпа я встрани от купчината, после се зае да изследва ямата, в която бяха попаднали.

Не беше яма. През отвора горе се процеждаше оскъдна светлина и донякъде с нейна помощ, донякъде опипом, той разбра, че се намират в коридор. Арката навярно бе служила за вход, от доста време задръстен с камъни и пръст.

Във всеки случай тук беше много по-хладно. Спомни си, че в естествените пещери температурата спада с отдалечаването от входа. Може би този принцип действаше и тук.

Следващото му откритие бе по-сериозно. Когато опита да се изкатери обратно, канарата поддаде под тежестта му. Повърхността й беше толкова нестабилна, че и най-лекото докосване я свличаше надолу.

— Къде…

Шепотът на Николе го ободри и той я прегърна, изпълнен с благодарност и облекчение.

— Пропаднахме в някакъв тунел.

— Тъмно… хладно… — отрони тя колебливо. — Но как ще се измъкнем?

— Не можем да се покатерим — призна той. — Остава ни само другата посока.

Ала щеше ли да им стигне въздухът? И мракът… как да тръгнат през него?

Усети, че Николе се раздвижи. Ненадейно наоколо се разля бледа светлинка, излъчвана от малка сфера в ръката й. Девойката се разсмя тихо и пресекливо.

— Като магьосница, търсена от добрите хора на Ланаскол — гласът й укрепваше, — и аз знам някои трикове, приятелю. Онова, което ми помагаше да приспивам ума, тук ще е още по-полезно. Хайде сега да видим къде сме се озовали.

Светлината на сферата не беше ярка, но от някои места по стените сякаш започваха да й отговарят мътни проблясъци. Кенрик чу възклицание и побърза да подкрепи Николе, когато тя се втурна към едно от искрящите петна. После я видя да допира сферата до стената.